Главна страница Авторска аналитика
Бил ли е свети Мелетий Антиохийски ръкоположен от&…

Бил ли е свети Мелетий Антиохийски ръкоположен от ариани: за още една лъжлива аналогия във въпроса за хиротониите

Белгородски епископ Силвестър, викарий на Киевската митрополия, ректор на Киевската духовна академия и семинария

В рамките на полемиката за начина на приемане в Църквата на лица, получили ръкоположения в разколнически общности, постоянно могат да се чуят препратки към различни исторически прецеденти. В частност, защитниците на позицията на Константинополската Патриаршия, която прие в общение членовете на УПЦ КП и УАПЦ без да повтори над тях техните хиротонии, посочват примери, когато Църквата е приемала с техния сан лица, ръкоположени не само от разколници, но дори и от еретици. При едно по-внимателно разглеждане обаче тези примери се оказват далеч не толкова еднозначни.

Тук ще обърнем внимание само на един такъв пример, защото позоваванията върху него се срещат доста често. Има се предвид ръкоположението на свети Мелетий, възкачен на Антиохийския престол през 360 г. В литературата могат да се срещнат твърдения, че той е бил ръкоположен от ариани. За това говорят както древните църковни писатели, така и съвременните изследователи. Например, Сократ Схоластик в своята «Църковна история» съобщава, че в Антиохия привержениците на Никейското изповедание смятали, че «Мелетий е получил ръкоположение по решение на арианите» (Кн. II, гл. 44)[1]. Свети Епифаний Кипърски пише, че св. Мелетий бил «ръкоположен от ариани, привърженици на Акакий [Кесарийски]» (Панарион, 73, 28)[2]. Съвсем наскоро за същото писаха епископ Кирил (Катерелос, в момента митрополит Киринийски в юрисдикцията на Константинополската Патриаршия)[3] и игуменът на килията «Св. Анна» в Света Гора архимандрит Антипа[4]

Както знаем, св. Мелетий още приживе е бил заобиколен с особена почит както в Антиохия, така и в Константинопол. А през 381 г. той е бил дори председател на II Вселенски събор. Как тези факти могат да се съгласуват с обвиненията в арианство? Отговори на този въпрос вече са били давани от някои православни автори[5], и все пак ние ще се постараем да разгледаме по-внимателно този сюжет от църковната история. 

Жизненият път на св. Мелетий до избирането му на Антиохийската катедра

За живота на свети Мелетий преди неговото избиране на Антиохийската катедра се знае съвсем малко. В изворите има само съвсем оскъдни сведения за съдбата му преди 360 г.

Към момента на своето избиране на Антиохийската катедра свети Мелетий вече е бил епископ. Около 358 г. той получил катедрата в Севастия (днес Сивас, източна Турция) вместо сваления епископ Евстатий[6]. Но пребиваването на св. Мелетий в Севастия било съвсем кратко. Както пише бл. Теодорит Кирски, Мелетий, «недоволен от необуздаността на своите подчинени, се оттеглил на покой и живеел в друг град» (Църковна история. Кн. II, гл. 31)[7]. Възможно е, че става дума за конфликт с паството, запазило симпатии към изгонения епископ Евстатий. Сократ Схоластик пише, че от Севастия свети Мелетий се преместил във Вероя Сирийска, където също заел епископската катедра (Кн. II, гл. 44)[8]. Но в изследователската литература фактът на епископското служение на св. Мелетий във Вероя се поставя под съмнение. Очевидно е, че той просто е живял във Вероя в усамотение, но не е изпълнявал там епископски функции. Именно от Вероя Мелетий бил призван за служение в Антиохия. 

В запазените извори няма указания за това, кой именно е ръкоположил св. Мелетий за епископ Севастийски. Остава неясен и въпросът за това, каква богословска позиция е заемал Мелетий в момента на епископската си хиротония. В науката тези въпроси остават предмет на дискусия. Както казахме, в Севастия свети Мелетий бил назначен вместо изгонения епископ Евстатий. Последният принадлежал към омиусианите (от гр. ὁμοιούσιος – подобосъщен), т.е. споделял учението за «подобосъщието» на Сина на Бога Отец. Омиусианите отхвърляли терминологията на Никейския събор. Те смятали, че учението за единосъщието на Отца и Сина съдържа ереста на модализма (савелианството). В термина «единосъщен» (омоусиос, гр. ὁμοούσιος), който бил употребен в Никейския Символ на вярата, те виждали опасност от сливане на Отца и Сина «в една същност». При това често в термина «подобосъщен» те влагали смисъл, близък до Никейското изповедание[9].

Свалянето на епископ Евстатий от Севастийската катедра било по всяка вероятност резултат на активността на епископ Акакий Кесарийски, който бил лидер на друго богословско течение – омиите. Омии (от гр. ὅμοιος – подобен) е термин, с който е прието да се наричат последователите на Евсевий Кесарийски – предшественик на Акакий на Кесарийската катедра. В своето богословие омиите изхождали от това, че Бог Отец не може да встъпи в непосредствено отношение със света и затова за сътворението на света произвежда по Своя воля по един непостижим начин единородния Син. Те не признавали равенството на Отца и Сина, макар и да не поставяли при това Божия Син в една редица с тварните същности, защото Го смятали за Творец на света. Те смятали, че произходът на Сина от Отца е неизречен и непознаваем. При това, ако омиусианите смятали Сина за подобен на Отца по същност, то омиите, признавайки Сина за подобен на Отца, все пак не смятали за възможно да се говори за подобие по същност[10]. По този начин концепцията на омиите не била тъждествена нито на строгото арианство, нито на омиусианството, нито на Никейското изповедание.

Смята се, че омиите са заявили за пръв път ясно съществуването си на Анкирския събор през 358 г. Този събор анатемосал както строгото арианство (аномейството), така и Никейското изповедание. Участниците на Анкирския събор отхвърлили термина «единосъщен», също виждайки в него опасност от савелианство. И все пак, както признават съвременните изследователи, Анкирският събор от 358 г. обективно приближил победата на Църквата над арианството[11].

Тук са особено важни свидетелствата на свети Епифаний Кипърски. В своя «Панарион» той включва името на св. Мелетий в списъка на омиите, като го поставя на второ място след Акакий Кесарийски (Панарион, 73, 23)[12]. При това свети Епифаний, цитирайки текста на изповеданието, прието през 359 г. на Селевкийския събор, не споменава Мелетий сред 43-мата епископи, подписали този документ (Панарион, 73, 26)[13]. Това означава, че в списъка на подписалите изповеданието на Селевкийския събор, с който е разполагал свети Епифаний, името на св. Мелетий е липсвало. Ето защо съвременните изследователи смятат за недоказан факта на участието на св. Мелетий в Селевкийския събор. Възможно е, че отсъствието му на Селевкийския събор се обяснява с това, че по това време той вече не е управлявал Севастийската епархия и като епископ, свален от катедрата си, не можел да бъде участник в събора.

Както пише свети Епифаний, омиите «в зависимост от обстоятелствата на времето криели своите мисли». По тази причина сред онези, които се присъединили към течението на омиите, имало и хора с напълно православни възгледи (Панарион, 73, 23)[14]. Тази забележка на свети Епифаний свидетелства за голямата сложност на ситуацията, в която се била оказала Църквата в периода между Първия и Втория Вселенски събори. Прокарването на ясна граница между различните богословски течения по това време било практически невъзможно. Френският изследовател Фердинанд Кавалера, анализирайки църковния живот на Изток през годините, когато там тържествували различни ариански и полуариански течения, отбелязва, че в хаоса на борбата между различните течения било крайно сложно да се различат онези, които запазвали вярност към Никейския събор, от онези, които принципно отхвърляли неговото учение[15]*.

Ясно е, че свети Мелетий по никакъв начин не може да бъде причислен към привържениците на строгото арианство (аномеите). Той също така едва ли е могъл да бъде омиусианин, защото е бил назначен на катедрата в Селевкия именно вместо омиусианина Евстатий. От друга страна, няма и свидетелства за това, че свети Мелетий преди 360 г. е подкрепял открито никейското течение. Най-вероятно той наистина е бил близък до кръга на Акакий Кесарийски. Но, както настоява Кавалера, тук трябва да се говори не за солидарност на св. Мелетий с богословската позиция на омиите, а само за една своеобразна «принадлежност към групата». Няма свидетелства за това, че свети Мелетий е бил идеолог и пропагандист на доктрината на омиите. Съвременниците, макар и признаващи факта на близостта на Мелетий към кръга на Акакий Кесарийски, все пак никога не са говорели за него като за еретик.

Избирането на св. Мелетий на Антиохийската катедра

Сега трябва да кажем няколко думи и за ситуацията, създала се в Антиохия към момента, когато на тази катедра бил избран свети Мелетий. Още около 327-330 гг. от Антиохийската катедра бил свален св. Евстатий (да не се бърка с Евстатий Севастийски), който бил участник на I Вселенски събор и последователно защитавал неговите определения. Очевидно е, че той е бил свален в резултат на интригите на Евсевий Никомидийски. Против сети. Евстатий били повдигнати различни обвинения: и в морална нечистота, и в оскърбяване на майката на императора, и в савелианство. Както и да е, Евстатий бил свален. Изглежда, че скоро след това той починал в изгнание, въпреки че годината на неговата смърт остава в науката предмет на дискусии[16].

След изгонването на свети Евстатий престолът на Антиохия минал за дълго време в ръцете на арианите, а строгите никейци (започнали да ги наричат «евстатиани» по името на изгонения православен епископ) нямали в Антиохия нито един храм.

Селевкийският събор през 359 г. свалил от Антиохийската катедра крайния арианин Евдоксий, който скоро след това успял да заеме Константинополския престол. Антиохийската катедра останала празна. Именно в тази ситуация през 360 г. на нея се възкачил св. Мелетий.

Практически всички достъпни извори еднозначно свидетелстват, че св. Мелетий е бил назначен на Антиохийския престол по протекция на Акакий Кесарийски. При това повечето древни писатели също толкова еднозначно твърдят, че Мелетий не е оправдал надеждите на групата на омиите. Когато Мелетий пристигнал в Антиохия, той публично «изразил прекия смисъл на учението за Бога» (Кн. II, гл. 31)[17]. Св. Епифаний също пише, че групата на Акакий се е излъгала в очакванията си за Мелетий: «Този Мелетий, назначен от привържениците на Акакий, се смятал от тях за последовател на тяхното мнение, но не се оказал такъв, както разказват мнозина» (Панарион, 73, 28)[18].

Именно към 360 г. се отнася и първият достъпен документ, излагащ богословската позиция на свети Мелетий. Това е беседата му върху думите от от Книга Притчи Господ ме имаше като начало на Своя път, преди Своите създания, открай време (Притч. 8:22). Според версията на блажени Теодорит избирането на нов епископ се извършило в Антиохия в присъствието на император Констанций, който пожелал всички кандидати да произнесат реч върху посочения библейски стих[19]. Изборът на този стих не бил случаен, защото именно върху него арианите основавали своето учение. Ето защо чрез тълкуването на този стих можела с пълна очевидност да се прояви богословската позиция на всеки кандидат. Опирайки се на това свидетелство на Теодорит, някои изследователи смятат, че фактически в Антиохия е бил проведен богословски диспут, с оглед на чиито резултати било взето решението за назначаването на нов епископ[20]

Другите извори обаче не свързват проповедта на свети Мелетий с процедурата на избиране на Антиохийския епископ. Например, св. Епифаний пише, че това била първата проповед на св. Мелетий пред антиохийското паство вече след назначаването му на тази катедра (Панарион, 73, 28)[21]. Именно св. Епифаний е запазил за нас текста на тази беседа (Панарион, 73, 29-33)[22]

Както се вижда от текста на беседата, свети Мелетий бил крайно предпазлив в излагането на учението за Божия Син. Той явно избягва употребата на термина «Единосъщен», предпочитайки библейски термини. Свети Епифаний като цяло оценява тази беседа положително (Панарион, 73, 35)[23]

В беседата на свети Мелетий Синът директно е наречен Бог и Създател на света. Свети Мелетий ясно сочи, че Синът не е просто сила, глас или бездушен образ на Отца, а има самостоятелно ипостасно битие. Може би единственото място, в което може да се види влияние на богословието на омиите, е твърдението, че Синът е подобен на Отца. И все пак можем да се съгласим с френския изследовател Емил Аман, който смята, че в цитираната беседа на св. Мелетий «никейците са могли да познаят себе си». По мнението на Аман, св. Мелетий в тази беседа съзнателно «застава на страната на традиционната вяра». Фактически Мелетий тук «твърди всичко, което е твърдял Никейският Символ на вярата; той отхвърля всички двусмислени тълкувания, тясно или отдалечено граничещи с арианството»[24].

Едва няколко месеца след избирането си на Антиохийската катедра свети Мелетий бил свален от нея. В описанието на причините на неговото сваляне древните църковни писатели са практически единодушни. Възкачвайки се на Антиохийската катедра, свети Мелетий започнал еднозначно да подкрепя Никейското изповедание. Фактически той се присъединил към формиращото се «новоникейско» течение, разработило троичната богословска терминология. По думите и на Теодорит, и на Созомен именно изповеданието на учението за Троицата довело до изгонване на свети Мелетий от катедрата му.

Евстатианите и мелетианите 

В Антиохия продължавали да съществуват и последователите на свети Евстатий, които отказвали да се обединят с привържениците на свети Мелетий. Затова фактически в Антиохия се образували две групи православни: евстатиани и мелетиани. Както пише блажени Теодорит, «в Антиохия православният народ се разпаднал на две течения: привържениците блажениа всехвалния Евстатий, отделили се още преди това, се събирали на богослужение отделно, а отстъпилите от арианското общество заедно с дивния Мелетий извършвали богослужение пак отделно в тъй наречената «стара църква». При това и двете групи изповядвали еднаква вяра, защото и едната, и другата с равно усърдие защитавали символа на изложеното в Никея учение. Разделяла ги само взаимната вражда и привързаността на всяка група към своя предводител» (Кн. III, гл. 4)[25].

Тъй като общината на последователите на свети Евстатий съществувала вече не едно десетилетие, в другите Поместни Църкви тя била смятана за единствената православна общност в Антиохия. С последователите на Евстатий поддържал връзка св. Атанасий Александрийски, а също и римските епископи. При все това евстатианите си нямали епископ. Техен лидер бил свещеникът Павлин. През 362 г., когато св. Мелетий бил в изгнание, Антиохия била посетена от епископ Лукифер Каралиски. Той ръкоположил Павлин за епископ. Това значително влошило ситуацията, защото сега за Антиохийската катедра претендирали вече двама епископи с православно изповедание: Павлин и Мелетий.

Свети Мелетий Антиохийски станал един от главните съюзници на новоникейците. Той бил съмишленик на свети Василий Велики и свети Григорий Богослов. Въпреки това Рим запазвал недоверчиво отношение към него. Свети Василий Велики в кореспонденцията си със западните епископи се опитвал да разсее недоверието им към св. Мелетий и да ги убеди да го признаят за законен Антиохийски епископ. Така например, през 372 г. той изпратил до Рим писмо, подписано от 32 източни епископи (Писмо 92)[26]. Но тези усилия на свети Василий нямали успех. Римската Църква продължавала да не признава пълномощията на св. Мелетий като предстоятел на Антиохийската Църква. Въпреки всичко това през 381 г. св. Мелетий не че само взел участие в работата на II Вселенски събор, но и бил избран за негов председател. Отците на събора, опитвайки се намерят решение за сложната ситуация в Антиохия, не подлагали на съмнение действителността (законността) на хиротонията на свети Мелетий, както и не изказвали съмнения в неговата православност[27].

Още по време на работата на II Вселенски събор свети Мелетий починал, така и без да встъпи в канонично общение с Рим. Затова в католическата традиция се наложил терминът «мелетиански разкол». Това словосъчетание произлиза от католическото учение за Църквата: щом привържениците на свети Мелетий в Антиохия не са имали общение с Римския престол, значи те трябва да бъдат квалифицирани като схизматици. През ХХ в. обаче католическите историци и богослови започват да се отказват от този възглед за свети Мелетий. Например, Аман нарича словосъчетанието «мелетиански разкол» «твърде неуместно»[28]

Преодоляването на църковния разкол в Антиохия

След като свети Мелетий починал, някои авторитетни йерарси (например, свети Григорий Богослов и свети Амвросий Медиолански) предлагали на събратята си да не избират нов архиерей за Антиохийската катедра, а да я дадат на епископ Павлин и с това да турят край на разкола. Победила обаче друга гледна точка. За приемник на свети Мелетий бил избран неговият най-близък съратник Флавиан, и разделението в Антиохия се запазило. Въпреки че православието на епископ Павлин не се подлагало на съмнение, все пак на Изток именно той бил смятан за виновник на антиохийската схизма. При това Римската Църква продължавала да поддържа официално общение с епископ Павлин.

Епископ Павлин починал през 388 г. Той обаче успял да ръкоположи приемник – епископ Евагрий. Затова и след смъртта на Павлин разколът не се прекратил. Евагрий починал около 392-393 г. Флавиан успял обаче да убеди евстатианите да не си избират повече епископи. Това спомогнало за постепенното преодоляване на разкола. През 394 г. пълномощията на епископ Флавиан били признати от Александрийската Църква, а през 398 г. и от Римската Църква.

Трябва да споменем и още един немаловажен аспект на църковния конфликт в Антиохия. Работата е там, че епископ Павлин ръкоположил Евагрий единолично[29]. Изглежда, че и самият Павлин е бил ръкоположен единолично от епископ Лукифер Каралиски. Затова св. Флавиан не признавал законността на свещенството в общината на евстатианите и настоявал, че всички техни клирици трябва да бъдат преръкоположени.

Колко сериозно е било противопоставянето в Антиохия, може да се види от проповедите на свети Йоан Златоуст, който от 386 до 397 г. служил там като презвитер и бил един от най-близките сътрудници на св. Флавиан. Например, в беседата си върху думите на апостол Павел Един е Господ, една е вярата, едно е кръщението (Еф. 4:5) св. Йоан стоварва доста жестоки изобличения върху онези, «които безогледно се присъединяват към хората, отделили се от Църквата». Обръщайки се към защитниците на евстатианите, Златоуст възкликва: «Какво говориш ти? «Вярата им е същата, те също са православни»… Кажи ми: мигар смятате за достатъчно това, че ги наричат православни, след като при тях е оскъдняла и изчезнала благодатта на ръкоположението? Че каква е ползата от всичко останало, след като не е запазена тази последната? Трябва да държим както за вярата, така и за нея (за благодатта на свещенството). А ако всекиму е позволено, както казва древната пословица, да пълни ръцете си, да бъде свещеник, то тогава нека пристъпят всички, и напразно е устроен този жертвеник, напразно – църковният чин, напразно – йерейският лик: да ги разтурим и унищожим» (Беседи към Послание до Ефесяни, 11, 5)[30]. Както виждаме, свети Йоан директно отрича наличието на благодатта на свещенството при последователите на Павлин и ги квалифицира като разколническа общност, противопоставяща се на Църквата.

Цитираната беседа съдържа и доста сурова оценка на църковните разколи като такива: «Нищо не оскърбява толкова Бога, колкото разделенията в Църквата. Ако ще и да сме извършили хиляда добри дела, ние пак ще бъдем осъдени не по-малко от онези, които са терзаели тялото Му, ако рушим целостта на Църквата… Един свят мъж е казал нещо, което би могло да изглежда дръзко, ако не го беше казал той. Какво по-точно? Той е казал, че такъв грях не може да се изглади дори с мъченичество. И наистина, кажи ми, за какво приемаш мъчения? Нали за славата Христова? И тъй, бидейки готов да дадеш душата си за Христа, как така се решаваш да разоряваш Църквата, за която е дал душата Си Христос?... Вредата (от разделенията) не е по-малка от онази, които ни причиняват враговете, че дори и много по-голяма» (Беседи към Послание до Ефесяни, 11, 4)[31].

В цитираните думи на свети Йоан Златоуст е формулиран ясен критерий за отношението към отделилите се от Църквата общности. Той ясно посочва, че трябва, първо, да се отчита дали в разкола е запазена православната вяра, и, второ, законността на извършените ръкоположения. Не трябва да се пренебрегва нито един от тези два фактора. Не бива да се игнорират каноничните правила за реда при извършването на хиротониите, защото в противен случай всеки може да се обяви за свещеник и с това ще бъде разрушен целият «църковен чин».

Въпросът за начина на приемане на «евстатианските клирици» още много време усложнявал църковния живот в Антиохия. Едва по времето на Антиохийския епископ Александър I (414-424) разколът бил преодолян, за което има запазени сведения в «Църковната история» на бл. Теодорит (Кн. V, гл. 35)[32]. По този начин църковният конфликт в Антиохия продължил като цяло около осемдесет и пет години (от 330 до 414 гг.).

«Случаят Мелетий» и Седмият Вселенски събор

През следващите столетия и църковните йерарси, и богословите, и канонистите неведнъж се обръщали към описаните събития в Антиохия като към важен прецедент в преодоляването на разколите. Тези събития обаче пораждали различни интерпретации и оценки.

В частност, въпросът за приемането на еретиците в Църквата се обсъждал специално на VII Вселенски събор във връзка с преодоляването на иконоборската ерес. Трябва обаче да се подчертае, че на този събор въпросът за приемането на епископите иконоборци се разглеждал не в контекста на проблема за законността на хиротониите, получени от иконоборските йерарси, а изключително от гледна точка на въвлечеността на едни или други епископи в иконоборския смут. За всеки един епископ поотделно е било вземано решение след проучване на въпроса за степента на личното му участие в иконоборското движение.

Именно по време на тази дискусия на първото съборно заседание бил споменат и «случаят Мелетий»[33]. В рамките на дискусията представителят на Римския папа Адриан – презвитер Петър казал: «Както казват историците, свети Мелетий бил хиротонисан от ариани; но, възкачвайки се на амвона, прогласил словото «Единосъщен» и хиротонията му не била отхвърлена». Това твърдение било подкрепено и от сицилианските епископи[34].

Както се вижда от протокола на заседанието, репликата на представителя на Рим специално не е била обсъждана. Председателят на събора – св. Тарасий Константинополски изобщо не реагирал на нея. При все това думите на римския легат не отразявали напълно точно реалната история на хиротонията на св. Мелетий за епископ. Съвсем очевидно е, че в думите на презвитер Петър са слети в един сюжет три различни исторически събития: ръкополагането на Мелетий за епископ, избирането му на Антиохийската катедра и изгонването му от Антиохия. Римският легат говори за това, че свети Мелетий е бил ръкоположен от ариани, но, възкачвайки се на амвона (т.е. веднага след ръкоположението си), изповядал Никейската вяра и бил веднага изгонен от катедрата си. Очевидно, презвитер Петър просто по памет преразказва сюжета, описан от Теодорит и Созомен. И все пак, както беше показано по-горе, свети Мелетий е бил назначен на Антиохийската катедра, вече бидейки епископ. И споменатотото от презвитер Петър изповедание на вярата свети Мелетий произнесъл съвсем не веднага след хиротонията си. Също и в своята беседа в Антиохия свети Мелетий не използвал думата «Единосъщен».

Няма съмнение, че представителят на Римския епископ е изказал на събора гледната точка, традиционна за Западната Църква. Това се потвърждава и от факта, че думите му били подкрепени само от сицилианските епископи (т.е. пак от представители на Западната Църква). Източните епископи, от своя страна, не реагирали по никакъв начин на думите на римския легат.

По този начин VII Вселенски събор не излязъл с никаква преценка за ръкоположението на свети Мелетий. Името на Антиохийския светител било само споменато между другото по време на съборните дискусии.

Изводи

В крайна сметка могат да се направят няколко извода.

Първо, в запазените извори няма ясни сведения за това кой именно е ръкоположил свети Мелетий за епископ на Севастийската катедра. Няма сигурни свидетелства и по другия въпрос – каква именно богословска позиция е заемал свети Мелетий в момента на своето ръкоположение. Макар да имаме основания да предполагаме, че по това време той е бил близък с групата на Акакий Кесарийски, всё пак подписът на свети Мелетий липсва под изповеданието на Селевкийския събор от 359 г., съставено от омиите.

Второ, трябва да се отчита онази особена ситуация, в която се е намирала Църквата в периода между Първия и Втория Вселенски събор. По това време строгото арианство (аномейството) е било официално осъдено. Колкото за омиусианите и омиите, то това са богословски течения, обикновено квалифицирани като полуариански и опозиционни на строгите ариани. Богословските формули на омиите не били по това време осъдени, въпреки че не били приемани от строгите никейци. Освен това е важно да се подчертае, че омиите (както и омиусианите) не представлявали някаква паралелна йерархия. Както казва архимандрит Доротей (Вулисма), по това време еретиците и православните били «размесени помежду си». Противниците на Никейското изповедание не създавали своя отделна йерархия, а се стремели да възкачат привържениците си на епископските катедри[35]. В тази ситуация в една и съща Църква по едно и също време катедрите са могли да бъдат заемани от представители на най-различни групировки, религиозни течения и вероучителни възгледи. Нерядко на една и съща катедра съвсем законно са могли да се сменят епископи с различни догматически позиции.

Ето защо в такива големи църковни центрове като Антиохия привържениците на различни богословски доктрини са можели да посещават едни и същи храмове и да участват заедно в тайнствата. Едва формулирането на новоникейската ортодоксия и нейното приемане от Църквата довело до строго разграничение между ерес и ортодоксия. Затова, използвайки терминологията на архимандрит Доротей, най-уместно ще е да наричаме омиите «неизобличени еретици». Приемането на ръкоположение от тях изобщо не означавало противопоставяне на Църквата и съзнателно преминаване към еретическа общност.

Трето, назначаването на свети Мелетий на Антиохийската катедра е било не ръкоположение, а избиране. По това време той вече е бил епископ. Затова, когато древните историци на Църквата казват, че той е бил назначен на Антиохийската катедра от привържениците на Акакий Кесарийски, то те имат предвид именно избиране, а не ръкоположение. Именно това разбиране има предвид и архимандрит Доротей Вулисма, когато твърди, че свети Мелетий е бил епископ в Севастия, а за Антиохийската катедра той е бил не ръкоположен, а само избран[36].

Четвърто, терминът «мелетиански разкол» трябва да се признае за некоректен. Това словосъчетание е типично за католическата традиция, защото свети Мелетий не е бил в общение с Римския престол. Но през ХХ в. в католическата литература може да се забележи тенденция към отказ от това словосъчетание като некоректно.

Пето, свети Мелетий не само че взел участие в работата на II Вселенски събор, но и бил избран за негов председател. Отците на събора, опитвайки се да намерят решение за сложната ситуация в Антиохия, въпреки всичко не подлагали на съмнение действителността (законността) на хиротонията на св. Мелетий, както и не изказвали съмнения в неговата православност. Въпросът за хиротонията (нейното признаване или непризнаване) изобщо не се разглеждал. А причините за «Антиохийската схизма» лежали в съвсем друга плоскост.

Шесто, по-младият съвременник на свети Мелетий – свети Йоан Златоуст, който живял в Антиохия, еднозначно разглеждал свети Мелетий като законен йерарх, без всякакви разисквания по въпроса за неговата хиротония. А противниците на свети Мелетий той еднозначно определял като разколници. Нещо повече, свети Йоан посочил ясни критерии, според които трябва да се отчитат: първо, доколко в разкола се запазва православната вяра, и, второ, законността на извършените ръкоположения. Не трябва да се пренебрегва нето един от тези два фактора. Не трябва да се игнорират каноничните правила за реда на извършване на хиротониите, защото в противен случай всеки може да се обяви за свещеник и с това ще бъде разрушен целият «църковен чин».

Според нас всичко това напълно доказва това, колко некоректно е да се сочи «случаят Мелетий» като пример за това, че Църквата е можела да признава хиротонии, извършени от еретици или разколници.

Смятам за свой дълг да благодаря катедрата за древни езици и филология на Киевската духовна академия за помощта ѝ в работата ми с литературата на чужди езици.




[1] Сократ Схоластик. Церковная история. М., 1996. С. 126. 

[2] Епифаний Кипрский, свт. Творения. Ч. 4. М., 1880. С. 345. 

[3] Κύριλλος (Κατερέλος), επίσκοπος Αβύδου. Η Αυτοκέφαλη Εκκλησία της Ουκρανίας // Δωδεκάνησος: Επίσημον Δελτίον Των Εν Δωδεκανήσω Επαρχιών Του Οικουμενικού Θρόνου. ΚΓ΄. Ιούλιος-Δεκέμβριος 2019. Σ. 38-39. 

[4] Антипа Святогорец, иеромонах. Раскольники, которые по возвращении в Церковь стали святыми. [Електронен ресурс:] https://bogoslov.ru/article/6171932

[5] Вж. например: Василий И. Тулумцис. Рукоположения, совершенные еретиками, как аргументы в вопросе об украинской автокефалии. [Електронен ресурс:] https://mospat.ru/ru/articles/87403/

[6] Вж.: Зайцев Д.В. Мелетий I Антиохийский, св. // Православная энциклопедия. Т. 44. М., 2016. С. 573-574. 

[7] Феодорит Кирский. Церковная история. М., 1993. С. 115.

[8] Сократ Схоластик. Церковная история. С. 126. 

[9] Повече подробности вж. в: Шмалий В., свящ. Арианство // Православная энциклопедия. Т. 3. М., 2001. С. 221-223.

[10] Вж. например: Шмалий В., свящ. Арианство. С. 223-225. 

[11] Вж. например: Э.П.Г. Анкирские соборы // Православная энциклопедия. Т. 2. М., 2001. С. 448-449. 

[12] Епифаний Кипрский, свт. Творения. Ч. 4. М., 1880. С. 337. 

[13] Епифаний Кипрский, свт. Творения. Ч. 4. С. 342-343.

[14] Епифаний Кипрский, свт. Творения. Ч. 4. С. 337. 

[15] Cavallera F. Le schisme d'Antioche (IV-V siècle). P. 44-46. 

[16] Вж.: Никифоров М.В. Евстафий Антиохийский, св. // Православная энциклопедия. Т. 17. М., 2008. С. 286-287. 

[17] Феодорит Кирский. Церковная история. С. 115-116. 

[18] Епифаний Кипрский, свт. Творения. Ч. 4. С. 345.

[19] Феодорит Кирский. Церковная история. С. 116. 

[20] Зайцев Д.В. Мелетий I Антиохийский, св. С. 574.

[21] Епифаний Кипрский, свт. Творения. Ч. 4. С. 345-346.

[22] Епифаний Кипрский, свт. Творения. Ч. 4. С. 346-355. 

[23] Епифаний Кипрский, свт. Творения. Ч. 4. С. 356-357. 

[24] Amman E. Mélèce d'Antioche. P. 523. 

[25] Феодорит Кирский. Церковная история. С. 120. 

[26] Василий Великий, свт. Творения. Т. 3. СПб., 1911. С. 115-118. 

[27] Петр (Льюилье), архип. Правила первых четырех Вселенских Соборов. С. 210-212. 

[28] Amman E. Mélèce d'Antioche. P. 520. 

[29] Феодорит Кирский. Церковная история. С. 200. 

[30] Иоанн Златоуст, свт. Творения в русском переводе. Т. 11. Кн. 1. СПб., 1905. С. 103. 

[31] Иоанн Златоуст, свт. Творения в русском переводе. Т. 11. Кн. 1. С. 102. 

[32] Феодорит Кирский. Церковная история. С. 209. 

[33] Вж. повече подробности в: Τουλουμτσής Βασίλειος. Το Εκκλησιολογικό πλαίσιο και οι προϋποθέσεις αποδοχής των αιρετικών σύμφωνα με τα Πρακτικά της Ζ΄ Οικουμενικής Συνόδου. 2022. 

[34] Деяния Вселенских Соборов, изданные в русском переводе при Казанской духовной академии. Т. 7. Казань, 1909. С. 55. 

[35] Много характерна в този смисъл е биографията на известния Евсевий Никомидийски – вж.: Зайцев Д.В. Евсевий Никомидийский, еп. // Православная энциклопедия. Т. 17. М., 2013. С. 246-249. 

[36] Вж.: Янгу Ф. «Пидалион» история составления и публикации. С. 94-95.

 

Споделяне:
Патриарх Кирил: Нашето паство е и в Русия, и в Украйна, и ние се молим горещо за възстановяване на мира

18.05.2022

Послание на Светейшия Патриарх Кирил до Българския Патриарх Неофит

13.05.2022

Разяснение на Службата за комуникация на ОВЦС във връзка с интервюто на Римския Папа Франциск за изданието Corriere della sera

04.05.2022

Поздравление на Светейшия Патриарх Кирил към А. Вучич във връзка с преизбирането му на поста Президент на Сърбия

05.04.2022

Състоя се беседа между Светейшия Патриарх Кирил и Кентърбърийския Архиепископ Джъстин Уелби

16.03.2022

Светейшият Патриарх Московски и на цяла Русия Кирил проведе беседа с Римския Папа Франциск

16.03.2022

На конференция в Санкт-Петербургската духовна академия митрополит Иларион разказа за усилията на Светейшия Патриарх Кирил за запазване на единството на Православието

15.03.2022

Патриаршеска проповед в Неделя Православна след Литургията в Храма «Христос Спасител»

13.03.2022

Отговор на Светейшия Патриарх Кирил на Блаженейшия Патриарх Александрийски Теодор

05.03.2022

Обръщение на Патриарх Кирил към всички архипастири, пастири, монаси и всички верни чеда на Руската Православна Църква

24.02.2022

Поздравление на Светейшия Патриарх Кирил до Предстоятеля на Българската Православна Църква във връзка с годишнината от интронизацията му

24.02.2022

Поздравление на Светейшия Патриарх Кирил до Предстоятеля на Българската Православна Църква по случай имения му ден

21.01.2022

Светейшият Патриарх Кирил: Ние ще защитаваме Йерусалимската Патриаршия

07.01.2022

Съболезнования на Светейшия Патриарх Кирил до Предстоятеля на Българската Православна Църква във връзка с кончината на протопрезвитер Николай Шиваров

05.01.2022

Книгата на Светейшия Патриарх Кирил «Мисли за всеки ден от годината» излезе на чешки език

16.12.2021

Назначени са нов председател на Отдела за външни църковни връзки и нов ректор на ОЦАД

07.06.2022

Митрополит Иларион коментира решението на Синода на Константинополската Патриаршия да признае Македонската Църква

31.05.2022

Председателят на Отдела за външни църковни връзки се срещна с посланика на Европейския съюз в Москва

06.04.2022

Митрополит Иларион: Руската Църква продължава да оказва помощ на Арменската Църква в диалога ѝ с мюсюлманите от Азербайджан

04.04.2022

Светейшият Патриарх Московски и на цяла Русия Кирил проведе беседа с Римския Папа Франциск

16.03.2022

На конференция в Санкт-Петербургската духовна академия митрополит Иларион разказа за усилията на Светейшия Патриарх Кирил за запазване на единството на Православието

15.03.2022

Председателят на ОВЦС изпрати до Българския Патриарх Неофит поздравление във връзка с годишнината от неговата интронизация

24.02.2022

Митрополит Иларион: християните в Африка се нуждаят от защитата на Русия

07.02.2022

Митрополит Иларион: Руската Църква е принудена да създава свои енории на африканския континент

07.02.2022

Митрополит Иларион изрази надежда, че Православните Църкви със съвместни усилия ще преодолеят продължителната криза

07.02.2022

Коментар на председателя на ОВЦС във връзка с поругаването на християнски светини в историческата обител Панагия Сумела (Трабзон, Турция)

05.02.2022

За гоненията срещу християните в Африка разказаха на пресконференция в Москва

04.02.2022

Митрополит Иларион: Руската Църква ще продължи усилията си в подкрепа на преследваните християни в Африка

04.02.2022

Президентът на Русия награди митрополит Иларион с орден «Александър Невски»

02.02.2022

Предстоятелят на Православната Църква на Чешките земи и Словакия поздрави Волоколамския митрополит Иларион с 20-годишнината от архиерейската му хиротония

21.01.2022

Page is available in the following languages
Обратна връзка

Полета отбелязани * са задължителни за попълване

Да се изпрати обръщение
Рус Укр Eng Deu Ελλ Fra Ita Бълг ქარ Срп Rom عرب