Главна страница Авторска аналитика
Преодоляването на разрива между Московската Патриа…

Преодоляването на разрива между Московската Патриаршия и Руската Задгранична Православна Църква като лъжлива аналогия във въпроса с украинските разколници

Епископ Белогородски Силвестър, викарий на Киевската митрополия, ректор на Киевската духовна академия и семинария

През 2018 г. Константинополската Патриаршия прие в своята юрисдикция Филарет (Денисенко) и Макарий (Малетич) заедно с техните последователи. По този начин в състава на Константинополската Църква влязоха лица, получили ръкоположения в разкола. При това над тях не бяха извършени нови хиротонии, а всички свещени степени, получени от тях в разкола, бяха признати от Константинополската Патриаршия.

Още през 2019 г. в православния свят се разгърна дискусия – доколко това решение на Константинополската Патриаршия отговаря на каноничната традиция. В тази дискусия особено внимание се обръщаше на историческите прецеденти на излекуване на църковните разделения. В частност, самият Патриарх Вартоломей в преписката си с Блаженейшия Анастасий, архиепископ Тирански и на цяла Албания, посочи редица такива прецеденти. Например, в писмото си от 20 февруари 2019 г. Патриарх Вартоломей споменава възстановяването на каноничното общение между Московската Патриаршия и Руската Задгранична Православна Църква (РПЦЗ) през 2007 г. Патриарх Вартоломей обръща внимание на това, че не е имало повторни хиротонии над епископите и клириците, ръкоположени в периода на разрив на църковните отношения. Патриарх Вартоломей пише, че Руската Църква «прости членовете на РПЦЗ, които бяха дотогава в разкол. По какъв начин ги приеха в общение, нима чрез прекръщаване или преръкополагане?»[1]

Подобни позовавания на прецедента с преодоляването на разкола между Московската Патриаршия и РПЦЗ са типични и за украинските разколници. Още в «Обръщението на Светия Синод и епископата на УПЦ КП към архиереите, духовенството и миряните на УПЦ» от 14 декември 2007 г. се съдържа споменаване за възстановяването на каноничното общение с РПЦЗ. В този документ възстановяването на единството между Московската Патриаршия и РПЦЗ се разглежда като възможен модел за преодоляването на църковния разкол в Украйна[2]. На 16 юли 2008 г. в отговор на това обръщение Светият Синод на Украинската Православна Църква посочи некоректността на аналогията между РПЦЗ и УПЦ КП[3]. И въпреки това, както виждаме, и през 2019 г. Патриарх Вартоломей, оправдавайки своите решения относно Филарет (Денисенко), се позовава в това число и на примера с РПЦЗ.

Всичко това ни кара да се вгледаме по-внимателно в ситуацията, създала се във взаимоотношенията на Руската Православна Църква и онези нейни епископи, свещеници и миряни, които след революционно-военните сътресения от 1917-1920 г. се оказват в емиграция. Към настоящия момент тази история е вече достатъчно добре проучена. Налице са капитални трудове както на привържениците на РПЦЗ, така и на нейните критици[4].

Без да навлизаме в подробности относно формирането на РПЦЗ, все пак нека напомним, че конфликтът между РПЦЗ и Московската Патриаршия се развива в течение на 20-те години на ХХ в. и стига своя апогей, след като на 29 юли 1927 г. заместникът на Патриаршеския местоблюстител митрополит Сергий (Страгородски) излиза с «Декларация за лоялност към съветската власт» и поисква от цялото задгранично духовенство подписи под нея. РПЦЗ квалифицира Декларацията като плод на съветски натиск и затова не я смята за задължителна за себе си. Ясно е, че епископите и свещениците на РПЦЗ отказват да дадат уверение в такава лоялност. В резултат на това през същата 1927 г. Задграничният Архиерейски Събор решава да скъса административните връзки с митрополит Сергий, а през 1931 г. прекъсва и молитвеното общение с него. При това РПЦЗ смята, че не къса връзките си със самата Руска Църква, тъй като продължава да споменава по време на богослуженията си местоблюстителя на Патриаршеския престол митрополит Петър (Полянски).

Митрополит Сергий квалифицира Архиерейския Синод в Сремски Карловац като «самочинно сборище» и не спира да иска неговото разпускане. През 1934 г. ръководеният от митрополит Сергий Синод запретява в свещенослужение осмина архиереи от РПЦЗ. Това решение е мотивирано с каноничните правила, в които се говори за недопустимостта на самочинното отцепване от законното свещеноначалие. Но РПЦЗ разбира ситуацията по съвсем друг начин. Задграничните архиереи не смятат митрополит Сергий и ръководения от него Синод за законна висша църковна власт. За легитимен първойерарх на Руската Църква те смятат само местоблюстителя на Патриаршеския престол митрополит Петър (Полянски), който по това време е на заточение.

Задграничният Синод смята, че в Руската Църква се запазват условията, за които говори постановлението на Светия Синод и Висшия църковен съвет в Москва от 7(20) ноември 1920 г. (№ 362). Това постановление предвижда, че ако военните обстоятелства или промяната на държавните граници доведат до загуба на връзката между висшето църковно управление в Москва и едни или други епархии, или пък самото висше църковно управление начело с Патриарха «поради някаква причина престане да функционира», управляващите архиереи на тези епархии могат да организират временни органи на висша църковна власт[5]. Накратко казано, постановлението от 7(20) ноември 1920 г. предполага, че в извънредните условия на война или гонения срещу Църквата епархиите могат временно да преминат към самоуправление.

От гледна точка на Задграничната Църква ситуацията през 1927 г. е тъкмо такава. Законният местоблюстител е на заточение и няма възможност да изпълнява своите задължения. Легитимни органи на висше църковно управление в Съветския съюз (според РПЦЗ) не съществуват. При това няма и редовна връзка между Москва и задграничната част на Руската Църква. Ето защо РПЦЗ смята за напълно допустимо или дори необходимо съществуването на задгранични органи за църковно управление. Задграничните архиереи са готови да дадат отчет за своите действия, но само пред свободно свикан събор на Руската Църква. А дотогава, докато не се появи възможност за свикване на такъв събор, РПЦЗ се смята за намираща се в състояние на «самоуправление».

Особено трябва да се подчертае, че РПЦЗ не прогласява себе си за автокефална Църква и не е излиза с изявления за отделяне от Руската Църква като такава. Става дума само за направено по неволя прекъсване на общението с църковната власт в Москва, която хората в емиграция смятат за нелегитимна. Предполага се, че това «самоуправление» на РПЦЗ ще продължи дотогава, докато в Русия не бъде свален болшевишкият режим. Освен това РПЦЗ винаги подчертава, че запазва връзка с «дясната опозиция» (т.е. с опонентите на митрополит Сергий измежду епископите и духовенството, живеещи в СССР и подложени на гонения). В емиграция смятат, че именно представителите на «дясната опозиция» са истинският глас на преследваната Руска Църква.

Трябва също така да отбележим, че от страна на Синода, оглавяван от митрополит Сергий, по адрес на РПЦЗ не следват никакви по-строги наказания. Нещо повече, както посочихме, запрещения са наложени не на целия задграничен епископат, а само на осмина йерарси на РПЦЗ. Никакви лишавания от свещен сан, а да не говорим за анатеми по отношение на задграничните йерарси, не са издадени.

Каноничните запрещения, наложени на задграничните йерарси от Московския Синод, не са признати от другите Поместни Църкви, които запазват евхаристийно общение с руските епископи емигранти. Особена подкрепа на РПЦЗ традиционно оказва Сръбската Църква, на чиято територия действат висшите органи на управление на Задграничната Църква.

Въпреки че възсъединението на РПЦЗ с Московската Патриаршия се извършва през 2007 г., случаи на завръщане на епископи на РПЦЗ в юрисдикцията на Московската Патриаршия има и преди това. В частност, през 1945 г. с Московската Патриаршия се възсъединяват неколцина йерарси на РПЦЗ: митрополит Мелетий (Заборовски), архиепископите Нестор (Анисимов) и Димитрий (Вознесенски), епископите Ювеналий (Килин) и Виктор (Святин). Владиците Димитрий, Ювеналий и Виктор са ръкоположени в епископски сан в РПЦЗ през 30-те, т.е. техните хиротонии са извършени без позволение от Москва. И въпреки това Московската Патриаршия няма никакви претенции към законността на техните ръкоположения. Всички те са приети в общение с техните санове. Митрополит Мелетий, макар и ръкоположен за епископ още преди революцията, е възведен в сан митрополит през 1939 г. по решение на Архиерейския Синод на РПЦЗ[6]. Той е приет в общение с Московската Патриаршия като митрополит. По такъв начин, през 1945 г. решенията на РПЦЗ за епископски хиротонии и за въздигане в митрополитски санове са мълчаливо признати от Московската Патриаршия.

Въпреки че разривът на административното и молитвеното общение между РПЦЗ и Московската Патриаршия се запазва повече от 70 години, все пак през цялото време Задграничната Църква настоява, че е част от Руската Църква. Например, в приетото през 1956 г. «Положение за Руската Православна Задгранична Църква» се посочва, че РПЦЗ е «неразделна част от Поместната Руска Православна Църква, временно самоуправляваща се на съборни начала до момента, в който в Русия не бъде ликвидирана безбожната власт». Като основание за това самоуправление в Положението е посочено Постановлението на Светия Синод и Висшия църковен съвет от 7(20) ноември 1920 г. (№ 362)[7].

Важно е да се подчертае, че нито РПЦЗ, нито Московската Патриаршия не са вземали официални решения за взаимно непризнаване на тайнствата. Въпреки че РПЦЗ решава през 1931 г. да прекъсне молитвеното общение с митрополит Сергий, все пак през следващите години свещениците, които служат в юрисдикцията на Московската Патриаршия, се приемат в юрисдикцията на РПЦЗ без преръкополагане. През 1938 г. Архиерейският Събор на РПЦЗ под председателството на митрополит Анастасий (Грибановски) обсъжда въпроса за това дали е възможно съслужение с духовенството на Московската Патриаршия. В резултат бива решено, че «грехът на митрополит Сергий не преминава върху подведомственото му духовенство». Затова Синодът стига до извода, че «няма препятствия за молитвено общение и съслужение с духовенството на митрополит Сергий»[8].

Изявленията на отделни представители както на РПЦЗ, така и на РПЦ за безблагодатността на тайнствата на другата страна са приемани винаги като грешка. Например, през декември 1997 г. в съвместното изявление на участниците на деветото събеседване на представителите на Московската Патриаршия и клириците на Берлинската епархия на Руската Задгранична Църква се отбелязва: «Ние сме съгласни и отбелязваме, че благодатността на тайнствата, свещенството и църковния живот не трябва да се поставя под въпрос… Ако понастоящем няма евхаристийно общение между клира на Московската Патриаршия и Руската Задгранична Църква, то това не означава “безблагодатност” на другата страна»[9].

По такъв начин, причините за разрива в отношенията между Московската Патриаршия и РПЦЗ имат изключително политически характер. Това винаги е било ясно и на двете страни. Например, през 2003 г. Светейшият Патриарх Алексий, обръщайки се в Москва към делегация на РПЦЗ, заявява: «С падението на комунистическия режим и установяването на религиозна свобода в Русия се появиха предпоставки за това да тръгнем по пътя към единението»[10]. Тоест за единствена причина за отсъствието на единство Патриарх Алексий смята комунистическия режим. След края на комунистическия период в Русия по един естествен начин започва постепенно сближение между РПЦЗ и Московската Патриаршия.

Важен фактор, повлиял върху взаимоотношенията на Московската Патриаршия и РПЦЗ, е почитането на новомъчениците и изповедниците от ХХ в. В РПЦЗ канонизацията на новомъчениците и изповедниците се извършва още през 1981 г. В Московската Патриаршия прославата на новомъчениците става възможна само след края на 80-те години на ХХ в. Така, през 1989 г. е канонизиран св. Тихон, Патриарх Московски и на цяла Рус. През 90-те се води активна работа по канонизацията на другите новомъченици и изповедници. На 26 декември 1995 г. Светият Синод на Руската Православна Църква приема документа «Историко-канонични критерии по въпроса за канонизацията на новомъчениците на Руската Църква във връзка с църковните разделения през XX в.»[11]. В този важен документ се признава възможността за канонизация на онези йерарси и свещеници, които през 20-те и 30-те години на ХХ в. отказват да се подчинят на митрополит Сергий и не го смятат за законен първойерарх на Руската Църква. Това позволява канонизацията на такива последователни критици на митрополит Сергий като например Казанския митрополит Кирил (Смирнов). При това РПЦЗ още от края на 20-те е солидарна с позицията на св. Кирил (Смирнов), изказана в полемиката му с митрополит Сергий.

Всичко това подготвя почвата за преодоляване на разделението. На 17 май 2007 г. в Москва е подписан «Актът за канонично общение между Руската Православна Църква и Руската Православна Задгранична Църква». С този акт се възстановява «каноничното общение в рамките на Поместната Руска Православна Църква». В документа се подчертава специално, че всички «издадени по-рано актове, пречещи на пълнотата на каноничното общение, се признават за недействителни или изгубили сила». От момента на подписването на «Акта за канонично общение» РПЦЗ става самоуправляема част на Московската Патриаршия, запазвайки отделна висша духовна, законодателна, административна, съдебна и контролираща власт в лицето на Задграничния Архиерейски Събор[12].

Дори един толкова бегъл преглед на конфликта между РПЦЗ и Московската Патриаршия ни позволява да направим извода за съществената му отлика от украинските църковни разколи на границата на ХХ-ХХI в. Да резюмираме онова, което бе казано за спецификата на конфликта между РПЦЗ и Московската Патриаршия.

Преди всичко, разривът в отношенията между РПЦЗ и Московската Патриаршия е обусловен от политически причини. Йерарсите на Руската Църква, които се оказват по неволя в емиграция и не са граждани на Съветския съюз, смятат за свой дълг да се изказват публично срещу болшевизма и да свидетелстват пред световната общност за антихристиянската същност на режима, възцарил се на територията на бившата Руска империя.

Докато Патриарх Тихон е жив, връзката между РПЦЗ и Московската Патриархия въпреки всички сложности се запазва, но след неговата смърт ситуацията сериозно се влошава. Главен препъни-камък става «Декларацията за лоялност към съветската власт» на митрополит Сергий. Именно след излизането ѝ РПЦЗ, не желаейки да се ангажира с лоялност към съветското правителство, къса в началото административните, а след това и молитвените връзки с Московската Патриаршия. При това РПЦЗ никога не се е провъзгласявала за автокефална Църква и винаги последователно е настоявала, че остава част от Руската Църква, готова за възстановяване на общението с Московската Патриаршия веднага след падането на съветската власт. Ето защо конфликтът между РПЦЗ и Московската Патриаршия е конфликт вътре в Руската Църква.

Митрополит Сергий (Страгородски), след като РПЦЗ отказва да се подчини на неговата власт, нееднократно я нарича разколническа организация. Въпреки това ръководеният от него Синод налага запрещения само на осмина йерарси на РПЦЗ. Решения за лишаване от сан на епископата на РПЦЗ, а да не говорим за отлъчване от Църквата или за издаване на анатеми, никога не са били вземани. Освен това Московската Патриаршия никога не е отхвърляла законността на хиротониите, извършвани в РПЦЗ. В случай на присъединение към Московската Патриаршия, епископите на РПЦЗ са приемани с техните санове. Признава им се именно онзи сан, който те са получили в РПЦЗ.

От своя страна, и Задграничната Църква никога не е отричала благодатността на тайнствата, извършвани в Московската Патриаршия, и е приемала винаги в своя състав клирици на Московската Патриаршия без повторни хиротонии над тях.

Самото название на «Акта», подписан в Москва през 2007 г., свидетелства за това, че помирените страни разглеждат многогодишното разделение като конфликт в рамките на Руската Православна Църква. Затова станалото през 2007 г. събитие е наречено възстановяване на каноничното общение между двете части на Руската Църква.

Сега да посочим основните принципни отлики на този конфликт от църковните разколи в Украйна.

Първо, църковните разделения в Украйна в края на 80-те и 90-те са свързани със самочинни прогласявания на автокефалии, т.е. с отцепване на епископи, духовенство и миряни от църковно общение. Привържениците както на УАПЦ, така и на УПЦ КП принципно настояват на това, че отношенията с Руската Църква трябва да се скъсат и че автокефалията трябва да се провъзгласи без съгласието както на Руската Църква, така и на другите Поместни Църкви. Както видяхме, РПЦЗ никога не е заявявала, че е автокефална, настоявайки, че си остава част от Руската Църква, по стечение на обстоятелствата намираща се в състояние на «самоуправление».

Второ, на клириците, тръгнали по пътя на разкола в Украйна, са налагани различни канонични наказания: запрещения, лишаване от сан, а към бившия Киевски митрополит Филарет (Денисенко) е приложена висшата степен на църковно наказание – отлъчване (анатема). Но Московската Патриаршия никога не е лишавала от сан и не е отлъчвала от Църквата епископите и клириците на РПЦЗ.

Днес вече е доказано документално, че апостолската приемственост на хиротониите в УАПЦ не е била запазена. Първоизворът на йерархията на УАПЦ е ръкоположението, извършено на 31 март 1990 г. от лишения от сан и монашество бивш епископ Йоан (Боднарчук) и самозвания «епископ» Викентий Чекалин (в действителност той никога не е имал епископски сан, а е бил само дякон, но към момента на извършване на въпросната «хиротония» вече е лишен и от дяконски сан)[13]. Затова Руската Православна Църква никога не е признавала законността на хиротониите, извършени в УАПЦ. Над присъединяващите се към каноничната Църква бивши «епископи» от УАПЦ винаги са били извършвани законни ръкоположения.

Ситуацията в УПЦ КП е по-специфична. Митрополит Филарет има законна хиротония, но след излизането си в разкол той в началото е лишен от сан (през 1992 г.), а след това и отлъчен от Църквата (през 1997 г.). Затова всички епископски хиротонии, извършени от бившия митрополит Филарет след лишаването му от сан, се смятат за незаконни. Йерарсите, ръкоположени в УПЦ КП, също се приемат в общение чрез извършване на законни хиротонии над тях.

И тук ние отново виждаме радикална отлика от ситуацията, създала се в отношенията между Московската Патриаршия и РПЦЗ. Както вече видяхме, въпреки прекъснатите отношения, никоя от двете страни не отхвърля законността на ръкоположенията у другата страна. Архиереите, ръкоположени в РПЦЗ, се приемат от Московската Патриаршия с техните санове. Признават им се свещените степени, получени в РПЦЗ. Затова и през 2007 г. възстановяването на общението става без извършване на повторни хиротонии.

Трето, всички канонични наказания, наложени на йерарсите и клириците на УПЦ КП и УАПЦ от Руската Православна Църква, са признати от всички Поместни Православни Църкви. Нито УАПЦ, нито УПЦ КП нямат евхаристийно общение с нито една Поместна Църква.

Ситуацията с РПЦЗ е съвсем друга. Каноничните запрещения, наложени на задграничните епископи от Синода на митрополит Сергий, не са признати от другите Поместни Църкви. Например, Сръбският Патриарх Варнава през 1934 г. направо пише на митрополит Сергий, че смята тези наказания за незаконни[14]. Затова Задграничният Синод продължава да действа в Сремски Карловац, запазвайки покровителството на Сръбската Църква. Архиереите емигранти са в общение и с другите Поместни Църкви.

Всичко това показва дълбоката некоректност на аналогиите, които някои правят между «Акта за възстановяване на каноничното общение» през 2007 г. и проблема с лечението на църковните разколи в Украйна. Затова не е чудно, че още през 2008 г. Светият Синод на Украинската Православна Църква заяви, че възстановяването на общението между РПЦЗ и Московската Патриаршия не може да се разглежда като модел за преодоляването на църковните разколи в Украйна[15].

Авторите на посланието на УПЦ КП, които твърдят през 2007 г., че отношението на Московската Патриаршия към РПЦЗ е тъждествено с отношението ѝ към УПЦ КП, само показват неосведомеността си по този въпрос. Отношението е принципно различно. Затова и възстановяването на общението с РПЦЗ върви по път, който е неприложим към ситуацията в Украйна.

Както изглежда, на същата неосведоменост се дължи и позоваването на ситуацията с РПЦЗ, което се съдържа в писмото на Патриарх Вартоломей до архиепископ Анастасий от 20 февруари 2019 г. Затова не е чудно, че архиепископ Анастасий в ответното си писмо до Патриарх Вартоломей от 21 март 2019 г. пише: «Украинският въпрос не съдържа никакви аналогии с РПЦЗ. В онзи случай е имало отделение на живеещите в емиграцията руси от Руската Църква под съветски контрол. Там не е имало нито отлъчвания от Църквата, нито анатеми, и апостолската приемственост не е била поставяна под съмнение. А когато пада атеистичният режим, те се съединяват пак»[16].

В тези кратки думи на Предстоятеля на Албанската Църква е дадена доста точна оценка на отликите на украинската ситуация от конфликта между РПЦЗ и Московската Патриаршия.




[1] Гръцки оригинал: Απάντηση Οικουμενικού Πατριάρχη στον Αρχιεπίσκοπο Αλβανίας. [Електронен ресурс:] https://www.romfea.gr/epikairotita-xronika/27436-apantisi-oikoumenikou-patriarxi-ston-arxiepiskopo-a.... Руски превод: Ответ Патриарха Варфоломея предстоятелю Албанской Церкви по поводу автокефалии ПЦУ. [Електронен ресурс:] https://credo.press/223362/.

[2] Звернення Священного Синоду та єпископату УПЦ КП до архієреїв, духовенства та вірних Української Православної Церкви (в складі Московського Патріархату) [від 14.12.2007]. [Електронен ресурс:] http://arhiv.orthodoxy.org.ua/uk/mejkonfessionalnyy_dialog/2007/12/21/13012.html.

[3] Відповідь Священного Синоду Української Православної Церкви на «Звернення Священного Синоду та єпископату УПЦ КП до архієреїв, духовенства та вірних Української Православної Церкви (в складі Московського Патріархату)» від 14 грудня 2007 року. 16.07.2008. [Електронен ресурс:] http://orthodox.org.ua/article/v%D1%96dpov%D1%96d-svyashchennogo-sinodu-ukra%D1%97nsko%D1%97-pravosl....

[4] Вж. например: Троицкий С. В. Размежевание или раскол. Paris: YMCA-Press, 1932. 150 с.; Пак той. О неправде Карловацкого раскола: Разбор книги прот. М. Польского «Каноническое положение высшей церковной власти в СССР и заграницей». М., 1992. 127,[1] с.; Пак той. История самочинной карловацкой организации // Церковно-исторический вестник. № 8. М., 2001. С. 18-68; Митрофанов Г., свящ. Православная Церковь в России и в эмиграции в 1920-е годы: К вопросу о взаимоотношениях Московской Патриархии и русской церковной эмиграции в период 1920-1927 гг. СПб., 1995. 144 с.; Вениамин (Федченков), митр. Раскол или единство // Церковно-исторический вестник. № 4-5. М., 1998. С. 5-139; Кострюков А. А. ​ Русская Зарубежная Церковь в первой половине 1920-х годов. Организация церковного управления в эмиграции и его отношения с Московской Патриархией при жизни Патриарха Тихона. М., 2007. 398 с.; Пак той. Русская Зарубежная Церковь в 1925-1938 гг. Юрисдикционные конфликты и отношения с московской церковной властью. М., 2011. 624 с.; Законодательство Русской Православной Церкви Заграницей: (1921-2007) / Сост. Д. П. Анашкин. М., 2014. 620 с.; Русак В. Зарубежная Церковь ХХ век. Джорданвилль – Карлсбад – Москва – Чикаго, 2017. Т. 1. 633 с.; Т. 2. 661 с.

[5] Документът е изцяло публикуван в: Митрофанов Г., свящ. Православная Церковь в России и в эмиграции в 1920-е годы: К вопросу о взаимоотношениях Московской Патриархии и русской церковной эмиграции в период 1920-1927 гг. СПб., 1995. С. 86-88.

[6] Повече подробности вж. в: Доклад епископа Елевферия (Воронцова) и священника Григория Разумовского о пребывании в Маньчжурии в 1945 году / [Публ., вступ. ст. и примеч. О. В. Косик] // Вестник ПСТГУ. Серия II: История. История Русской Православной Церкви. 2007. № 2(23). С. 131–153.

[7] Вж.: Законодательство Русской Православной Церкви Заграницей (1921-2007) / Сост. Д. П. Анашкин. М., 2014. С. 489.

[8] Цит. по: Кострюков А. А.​ Русская Зарубежная Церковь в 1925-1938 гг. Юрисдикционные конфликты и отношения с московской церковной властью. М., 2011. С. 408.

[9] Вж.: Законодательство Русской Православной Церкви Заграницей (1921-2007). С. 233.

[10] Члены делегации Русской Зарубежной Церкви молились за Патриаршим богослужением в Архангельском соборе Кремля. 21.11.2003. [Електронен ресурс:] https://mospat.ru/ru/news/82678/.

[11] Документът е публикуван в: Журнал Московской Патриархии. 1996. № 2. С. 53-59

[12] Документът е публикуван в: Законодательство Русской Православной Церкви Заграницей (1921-2007). С. 508-510.

[13] Повече подробности вж. в: Шумило С. В. Самозваный «епископ» Викентий Чекалин и его участие в первых хиротониях УАПЦ в 1990 г. // Труди КДА. № 31. К., 2019. С. 240-273.

[14] Вж. например писмото на Патриарх Варнава до митрополит Сергий от 6.01.1934. Публикувано в: Кострюков А. А.​ Русская Зарубежная Церковь в 1925-1938 гг. С. 535-541.

[15] Відповідь Священного Синоду Української Православної Церкви на «Звернення Священного Синоду та єпископату УПЦ КП до архієреїв, духовенства та вірних Української Православної Церкви (в складі Московського Патріархату)» від 14 грудня 2007 року. 16.07.2008. [Електронен ресурс:] http://orthodox.org.ua/article/v%D1%96dpov%D1%96d-svyashchennogo-sinodu-ukra%D1%97nsko%D1%97-pravosl....

[16] Гръцки оригинал: Περί του Ουκρανικού ζητήματος. 2α απόκριση αληθεύοντες εν αγάπη. [Електронен ресурс:] https://www.romfea.gr/epikairotita-xronika/27885-peri-tou-oukranikou-zitimatos-2a-apokrisi-alitheuon.... Руски превод: Письмо Блаженнейшего Архиепископа Тиранского и всей Албании Анастасия Патриарху Константинопольскому Варфоломею от 21 марта 2019 года. [Електронен ресурс:] http://www.patriarchia.ru/db/text/5403657.html.

 

Споделяне:
Патриарх Кирил: Нашето паство е и в Русия, и в Украйна, и ние се молим горещо за възстановяване на мира

18.05.2022

Послание на Светейшия Патриарх Кирил до Българския Патриарх Неофит

13.05.2022

Разяснение на Службата за комуникация на ОВЦС във връзка с интервюто на Римския Папа Франциск за изданието Corriere della sera

04.05.2022

Поздравление на Светейшия Патриарх Кирил към А. Вучич във връзка с преизбирането му на поста Президент на Сърбия

05.04.2022

Състоя се беседа между Светейшия Патриарх Кирил и Кентърбърийския Архиепископ Джъстин Уелби

16.03.2022

Светейшият Патриарх Московски и на цяла Русия Кирил проведе беседа с Римския Папа Франциск

16.03.2022

На конференция в Санкт-Петербургската духовна академия митрополит Иларион разказа за усилията на Светейшия Патриарх Кирил за запазване на единството на Православието

15.03.2022

Патриаршеска проповед в Неделя Православна след Литургията в Храма «Христос Спасител»

13.03.2022

Отговор на Светейшия Патриарх Кирил на Блаженейшия Патриарх Александрийски Теодор

05.03.2022

Обръщение на Патриарх Кирил към всички архипастири, пастири, монаси и всички верни чеда на Руската Православна Църква

24.02.2022

Поздравление на Светейшия Патриарх Кирил до Предстоятеля на Българската Православна Църква във връзка с годишнината от интронизацията му

24.02.2022

Поздравление на Светейшия Патриарх Кирил до Предстоятеля на Българската Православна Църква по случай имения му ден

21.01.2022

Светейшият Патриарх Кирил: Ние ще защитаваме Йерусалимската Патриаршия

07.01.2022

Съболезнования на Светейшия Патриарх Кирил до Предстоятеля на Българската Православна Църква във връзка с кончината на протопрезвитер Николай Шиваров

05.01.2022

Книгата на Светейшия Патриарх Кирил «Мисли за всеки ден от годината» излезе на чешки език

16.12.2021

Назначени са нов председател на Отдела за външни църковни връзки и нов ректор на ОЦАД

07.06.2022

Митрополит Иларион коментира решението на Синода на Константинополската Патриаршия да признае Македонската Църква

31.05.2022

Председателят на Отдела за външни църковни връзки се срещна с посланика на Европейския съюз в Москва

06.04.2022

Митрополит Иларион: Руската Църква продължава да оказва помощ на Арменската Църква в диалога ѝ с мюсюлманите от Азербайджан

04.04.2022

Светейшият Патриарх Московски и на цяла Русия Кирил проведе беседа с Римския Папа Франциск

16.03.2022

На конференция в Санкт-Петербургската духовна академия митрополит Иларион разказа за усилията на Светейшия Патриарх Кирил за запазване на единството на Православието

15.03.2022

Председателят на ОВЦС изпрати до Българския Патриарх Неофит поздравление във връзка с годишнината от неговата интронизация

24.02.2022

Митрополит Иларион: християните в Африка се нуждаят от защитата на Русия

07.02.2022

Митрополит Иларион: Руската Църква е принудена да създава свои енории на африканския континент

07.02.2022

Митрополит Иларион изрази надежда, че Православните Църкви със съвместни усилия ще преодолеят продължителната криза

07.02.2022

Коментар на председателя на ОВЦС във връзка с поругаването на християнски светини в историческата обител Панагия Сумела (Трабзон, Турция)

05.02.2022

За гоненията срещу християните в Африка разказаха на пресконференция в Москва

04.02.2022

Митрополит Иларион: Руската Църква ще продължи усилията си в подкрепа на преследваните християни в Африка

04.02.2022

Президентът на Русия награди митрополит Иларион с орден «Александър Невски»

02.02.2022

Предстоятелят на Православната Църква на Чешките земи и Словакия поздрави Волоколамския митрополит Иларион с 20-годишнината от архиерейската му хиротония

21.01.2022

Обратна връзка

Полета отбелязани * са задължителни за попълване

Да се изпрати обръщение
Рус Укр Eng Deu Ελλ Fra Ita Бълг ქარ Срп Rom عرب