Главна страница Статии
«Повеляваме светейшата Киевска епархия да бъде под…

«Повеляваме светейшата Киевска епархия да бъде подвластна на светейшия Патриаршески престол… на града Москва…»

(За някои канонични аспекти на патриаршеските и синодални документи 

на Константинополската Патриаршия от 1686 г.).

По време на своята визита в Киев на 20-24 август 2021 г. Константинополският Патриарх Вартоломей отново потвърди неизменността на своето убеждение, че Московската Патриаршия самоволно е узурпирала юрисдикцията над Киевската митрополия без съгласието и санкцията на Константинополския патриаршески престол. По време на доксологията в храма на Михайловския «Златоверхий» манастир на 21 август Патриарх Вартоломей заяви: «Киевската митрополия е била неделима канонична територия и митрополия на нашия Всесвещен, Апостолски и Патриаршески престол, макар по силата на историческите обстоятелства и мирските стремежи на някои хора насилствено и за известно време е била откъсната от своята естествена духовна майка»[1]. В проповедта, произнесена на 22 август на литургията, отслужена на площада пред киевската катедрала «Св. София», Патриархът също така каза: «Това се случи, понеже всички без изключение действия от предшестващите векове с цел църковна узурпация на Киев са се извършвали без знанието на Майката Константинополска Църква, без нейното драговолно благословение и с тежко страдание за нея от това, че се използва нейното мирско безсилие. И така, тези действия, повтарям, са били, с една дума, съвършено чужди на православната еклисиология и по никакъв начин не са привличали Божията благодат и благоволение». «Отмяна на съответната канонична грамота нашия приснопаметен предшественик Дионисий IV беше от наша страна не превишение на правата, както непрестанно повтарят онези, които се противят на мира и примирението во Христе, но бащински дълг, защото той бе пренебрегван не за полза на тукашното християнско паство»[2]. Като продължение на обвиненията срещу Московската Патриаршия в агресивни «нахлувания» в границите на каноничните територии на Константинополската Патриаршия и другите Поместни Православни Църкви на 28 септември сайтът ΦΩΣ ΦΑΝΑΡΙΟΥ публикува английския превод на статията, написана на гръцки още през 2019 г. от протопрезвитер д-р Георгиос Цецис, в която той твърди, че Руската Църква е «използвала всяка възможност да нахлуе в територията на другите Православни Църкви извън нейните граници, установени от нейния «Томос за автокефалия», следвайки царските войски или съветската армия»[3]. Като примери за такова «нахлуване» о. Г. Цецис посочва «инкорпорацията в състава на Московската Патриаршия» (sic!) на Църквите на Грузия и Абхазия през 1811 г. и на митрополията на Бесарабия през 1812 г. Известно ли е на бележития богослов, че в периода 1721-1918 г. «Московска Патриаршия» изобщо не е имало, а върховното управление на църковните дела в Руската Църква се е осъществявало от Свети Синод, изцяло подчинен на властта на всерусийския император, и че тази форма на управление е била установена с благословията на Константинополския Патриарх Йеремия III?

През последните години се появиха множество както печатни, така и електронни публикации, посветени на анализа на патриаршеските и синодални документи от 1686 г. Ето защо в тази статия ще бъдат разгледани някои канонични аспекти на тези документи, които служат като доказателство за следните тезиси:

            1) актовете от 1686 г. свидетелстват за това, че Патриарх Дионисий IV е предал доброволно целия комплекс от канонични и юрисдикционни права върху Киевската митрополия на Московския Патриарх с условието да бъде запазен предишният ѝ автономен статут, а не само правото да посвещава Киевския митрополит;

            2) ликвидирането на патриаршеството в Руската Църква и учредяването на Светия Синод през 1721 г., а също и губернската реформа, която се провеждала през последните две десетилетия на XVIII в. и повлякла промяна на границите и статута на всички епархии на Руската Църква, в това число и на украинските, са станали обективни обстоятелства, поради които спазването на условията, посочени от Патриарх Дионисий, е станало невъзможно, и следователно тези условия са загубили всякакъв смисъл;

            3) тъй като отмяната на патриаршеството и учредяването на Светия Синод е станало със съгласието и благословението на четиримата източни Патриарси, то никакви обосновани претенции към съвременната Московска Патриаршия по отношение на административните решения на «синодалния период» от страна на Константинополската Патриаршия не може да има.

В течение на повече от 200 години, чак до 20-те години на XX в. Константинополските Патриарси не са подлагали на съмнение факта, че през 1696 г. всички юрисдикционни права върху Киевската митрополия са били предадени на Московската Патриаршия и не са изказвали никакви претенции по този повод. Кикският и Тилирийски митрополит Никифор посочва, че във всички «синтагматии», т.е. официални диптихи и списъци на Православните Поместни Църкви с изброяване на принадлежащите им митрополии и епархии, издавани от Константинополската Патриаршия от XVIII в. и до 2018 г., Киевската катедра е посочвана като подчинена на Московската Патриаршия. «Синтагматиите», от своя страна, са «достоверно свидетелство за каноничната юрисдикция на Православните Патриаршии и автокефалните Църкви»[4]. Едва през 1924 г. във връзка с издаването на «Томоса за автокефалия» на Полската Православна Църква, започнаха да звучат твърдения, че присъединяването на Киевската митрополия към Руската Църква е станало принудително и «не по разпоредбите на каноничните постановления», а самата Руска Църква е нарушила условията на договора, лишавайки Киевската митрополия от автономия[5]. Но в наше време позицията на Константинополската Патриаршия е принципно различна. Константинополската Патриаршия твърди, че Киевската митрополия не е била предавана в юрисдикцията на Руската Църква, и каноничните граници на Патриаршията си остават неизменни. Синодалните документи уж имали предвид само временно предаване по снизхождение (κατ’ οἰκονομία) под управление – «наместничество» (ἐπιτροπικῶς), и фактически давали само разрешение за хиротония на Киевския митрополит (и само на него, а не на другите архиереи) в Москва. Условието, че Киевският митрополит трябва да споменава на литургия «първо» Константинополския Патриарх, а едва след това Московския Патриарх, било «видим символ» на запазването на каноничната власт на Константинополския Патриарх над Киевската катедра[6].

Тази теза беше формулирана не от някой професор по църковна история или канонично право от Гърция или Европа, а от петербургския учен В.М. Лурие, който «изучавал синодалните документи от 1686 г., свързани с митрополията на Киев, заедно с другите руски историци, и стигнал до заключението, че техните условия са явно насочени към запазване на каноничната власт на Константинополския Патриарх над епархията на Киев»[7]. Авторът на цитирания документ – Христуполският епископ Макарий (Гриниезакис), сега архиепископ Австралийски, се опира върху книгата на В.М. Лурие «Руското православие между Киев и Москва. Очерк по история на руската православна традиция между XV и XX в.». Трябва обаче да се отбележи, че г-н Лурие («монах» Григорий) е «по съвместителство» «епископ» и «председател» на една малобройна разколническа група, наричаща себе си «Архиерейско съвещание на Руската Православна Автономна Църква». Без да подлагаме на съмнение ерудицията на г-н Лурие, трябва да признаем, че в сферата на църковните дискусии и преди всичко по каноничните въпроси съжденията и хипотезите на един лидер на схизматична секта изобщо не могат да се смятат за авторитетни и да се използват като аргументи. Във връзка с това е уместно да си спомним думите на Кринийския митрополит Кирил (Катерелос): «Възможното одобрение на текста за автокефалията на Критския събор обективно не би могло да предотврати провъзгласяването на автокефалията на Църквата в Украйна, защото Украйна е юрисдикция на Константинополския престол, която никога не е била предавана на Москва»[8]. С други думи, дори ако Руската Църква беше участвала в Критския събор, а предварително сваленият от обсъждане известен проект на документа за каноничната процедура за предоставяне на автокефалия беше приет, то Константинополската Патриаршия пак нямаше да промени намерението си създаде и признае ПЦУ.

Според светите канони юрисдикционните привилегии на митрополитите и Патриарсите се съдържат в две основни «права» – jus ordinandi и jus jurandi, т. е. правото да посвещават епископите в подведомствените им епархии и правото да осъществяват първичен съд над тях. Правото на апелативен съд принадлежи на Патриарсите и Предстоятелите на Поместните Църкви. В древността, най-малкото през V в., избирането на епископите се извършвало с участието на местния клир и народ в самите епархии, а митрополитите и Патриарсите само удостоверявали законността на избора и достойнството на кандидатите и утвърждавали резултатите от изборите. 28 правило на IV Вселенски Събор гласи: «На тия именно основания митрополитите на областите Понтийска, Азийска и Тракийска, а също и епископите на другоплеменниците от речените области трябва да се посвещават от Светейшия престол на Светейшата Константинополска Църква, сиреч всеки митрополит от речените области заедно с епископите от областта трябва да ръкополагат епархийските епископи, както е наредено от божествените правила. А самите митрополити на речените области трябва да бъдат ръкополагани, както казахме, от Константинополския архиепископ, след като бъде извършен съгласният с обичая избор и му бъдат представени резултатите на същия». Правата и задълженията на митрополитите и Патриарсите през епохата на Халкидонския Събор са подробно описани в посланията на св. папа Лъв Велики до Анастасий, митрополит Солунски, екзарх на Северна Илирия (Epist. VI и XIV, PL. vol. 54). С времето в Константинополската Църква системата на митрополиите била ликвидирана и митрополитски сан започнали да притежават епархийските архиереи, избирани вече на синоди в Константинопол. Във второто хилядолетие дори Патриарсите на древните апостолски престоли нерядко били избирани в Константинопол. Така например, изтъкнатият канонист от XII в. Теодор Валсамон носел титлата Антиохийски Патриарх, въпреки че прекарал целия си живот в столицата и никога не стъпил в своята катедра, защото по онова време Антиохия била окупирана от кръстоносците. Но Киевската митрополия на Югозападна Рус, образувана след разделението на Руската Църква през 1448 г. по време на действието на Флорентинската уния по нареждане на папа Пий II, след завръщането си в лоното на Православието е запазила обичая за съборно избиране на митрополитите в самия Киев. През целия период от 1448 до 1686 г. на Киевската катедра не е имало нито един митрополит, избран от Патриаршеския Синод и посветен в Константинопол.

Във връзка с това нека отбележим, че и в 28 правило на IV Вселенски Събор, и в синодалната грамота от 1686 г. с идентични изрази е формулирано правото на Патриарсите да ръкополагат митрополити, избрани от местни събори. Нима «експертите» на Константинополската Патриаршия ще отрекат, че смисълът на 28 правило е в това, че Четвъртият Вселенски Събор, който го е издал, е утвърдил каноничната юрисдикция на Константинополския Патриарх над посочените три древни митрополии? Но нали в канона става дума само за правото за посвещаване на митрополитите и само на тях. Защо тогава, при очевидната тъждественост на формулировките, се отрича фактът, че на Московския Патриарх е била предоставена канонична власт над митрополията на Киев?

II

След разделението на Руската Църква на Московска и Киевска митрополия през XV в., киевските митрополити de facto са били независими от съда на Константинополския Патриарх. На 8 юли 1685 г. в Киев се състоял църковен събор, на който бил избран митрополит Гедеон (Святополк-Четвертински) и било определено, че хиротонията ще се извърши в Москва от Патриарх Йоаким. По това време Киев фактически вече 10 години се намирал под властта на Московското царство, и било ясно, че подчиняването на Киевската катедра на Москва е въпрос само на време. Но група участници в събора се съпротивлявали на преминаването на митрополията под властта на Москва и формулирали редица причини за своето несъгласие. Ето една от тях: «Обжалване на съда на Киевския митрополит пред по-горний духовний съд не е имало нивга досега по въпроси, които не са противни на вярата: а в Москва жалби срещу митрополитите и за по-дребни работи се подават на Патриарха»[9]. Хетманът Иван Самойлович се обърнал с прошение до царете Иван V и Петър I: «И понеже Киевската митрополия остава под благословението и послушанието на Светейшия Московски Патриарх, то нека по милостивото застъпничество и разпореждане на Вашето Царско Величество тя да запази същите права и свободи, каквито имаше под благословението на Светейшия Патриарх Константинополски. Бидейки под негова власт, митрополитът само приемаше благословение и ръкоположение в своя сан, а в съда му Патриархът не се месеше и никой от подчинените му не се обръщаше към Патриарха за това»[10]. Единственото изключение от това правило е низвергването на митрополит Онисифор през 1589 г., извършено от Патриарх Йеремия, който посетил Киевската митрополия на връщане от Москва. Но Патриарх Дионисий постановил Киевският митрополит да бъде подсъден на Московския Патриарх: «И да бъде послушен митрополитът в патриаршеското съдилище на същия Патриарх Московски според църковния чин»[11]. Вече дори само това определение показва, че на Московския Патриарх е била предадена пряката юрисдикция над Киев (лат. jurisdictio – съдопроизводство, от jus – право и dico – говоря). Ето защо В.М.Лурие си противоречи сам. Той твърди, че според синодалните документи «в бъдеще Киевските митрополити могат да се ръкополагат в Москва и да се отнасят към Московския Патриарх като към първична църковно-съдебна инстанция»[12], и в същото време нарича преподчиняването на Киевската катедра на Московския Патриарх «исторически мит»[13]. Ако Московският Патриарх за Киевския митрополит е «първична съдебна инстанция», то това означава, че митрополитът се намира в негова непосредствена юрисдикция или канонична власт, защото тази власт се реализира преди всичко чрез подсъдност.

III

Константинополската Патриаршия твърди, че дадената от Патриарх Дионисий «Грамота» (Γράμμα ἐκδόσεως) на Киевската митрополия предава на Московския Патриарх само «разрешение да ръкополага Киевския митрополит»[14] и не предполага никакви други юрисдикционни права. Този извод се прави въз основа на гръцкия текст на автентичното копие на грамотата, отнасящо се към времето на Патриарх Калиник II[15] и публикувано през 2017 г. от В. Г. Ченцова[16].

Но ако се запознаем внимателно и безпристрастно с гръцкия текст на тази грамота, то изводът ще бъде друг – в грамотата се говори именно за пълно предаване на каноничната власт над Киевската митрополия, но с условие за запазване на автономния ѝ статут.

Терминът γράμμα ἐκδόσεως в този контекст трябва да се преведе като «грамота за прехвърляне». В гръцката църковна бюрокрация обикновено така се нарича документ, с който едни или други компетенции и пълномощия се делегират от един архиерей на друг. Най-често от Константинополския Патриарх на друг Патриарх или архиерей. Освен това терминът ἔκδοσις може да означава прехвърляне на имуществени права. Именно в това значение го употребява многократно Валсамон в коментара си към 12 правило на VII Вселенски Събор («И тъй, правилото казва, щото епископът или игуменът да не отчуждават и да не предават имотите на епископията или манастира на някакво друго лице; в противен случай отчуждението или прехвърлянето (ἤ τήν ἐκποίησιν, ἤ τήν ἔκδοσιν) са недействителни по 38 апостолско правило»[17]). В посоченото правило и коментара към него се говори за наказанията на епископите или игумените на манастирите за незаконна продажба и отчуждаване на църковни имоти в полза на светските власти и светски лица.

В заглавието на грамотата четем: «Синодална грамота... за туй щото митрополията на Киев да бъде подвластна на патриаршеския му (Московски) трон и избраният за Киевски митрополит да се ръкополага от него (ἐπὶ τῷ εἶναι τὴν μητρόπολιν Κιέβου ὑποκειμένην τῷ πατριαρχικῷ αὐτοῦ θρόνῳ καὶ χειροτονεῖσθαι τὸν ψηφισθησόμενον Κιέβου ὑπ’αὐτοῦ». Думата ὑποκέιμενος (подвластен, подчинен), произлизаща от глагола ὑπόκειμαι (подчинявам се, в нечия власт съм), се среща често в корпуса на каноничното право и има съвършено ясно значение – да бъдеш подчинен, да се намираш в юрисдикцията на един или друг Патриарх, епископ или да подлежиш на неговия съд. Например: «Епископът да не дръзва да извършва ръкоположения в градове и села, които не са му подвластни извън епархията му (εἰς τάς μή ὑποκειμένας αὐτῷ πόλεις)» (35 Апостолско правило)[18]; епископът «…да не ръкополага презвитери или дякони на места, подчинени на друг епископ (εἰς τόπους ἑτέρῳ ἐπισκόπῳ ὑποκειμένους)» (22 правило на Антиохийския Събор)[19]. В тълкуванието си към 2 правило на II Вселенски Събор Валсамон пише, че автокефалната Църква на Иверия някога е «била подвластна на Антиохийския Патриарх (ὑποκειμένην τότε τῷ πατριάρχῃ Ἀντιοχείας)».[20] «…Епископът на града Кизик се подчинява на предстоятеля на речения Юстинианопол (Κυζικηνών πόλεως ἐπισκόπου ὑποκειμένου τῷ προέδρω τῆς εἰρημένης Ἰουστινιανουπόλεως)» (39 правило на Трулския Събор).

В църковнославянския превод в резолютивната част на документа четем: «Тем же убо… повелеваем, да святейшая епархиа Киевская будет подлежащая святейшему патриаршескому престолу великаго и богоспасаемаго града Москвы, се есть хиротонисатися митрополиту Киевскому в ней, егда приключится нужда, от блаженнейшаго Патриарха Московского». На пръв поглед изглежда, че в текста между понятието «подлежащая» («подвластна») и извършването на хиротония се поставя «знак за равенство» (подлежащая, се есть – хиротонисатися). Но църковнославянският превод на това място ни се струва неточен, както и руският превод на Д. Афиногенов. В гръцкия оригинал пише: «ἵνα ἡ ἁγιωτάτη ἐπαρχία Κιόβου εἴη ὑποκειμένη ὑπὸ τοῦ ἁγιωτάτου πατριαρχικοῦ θρόνου τῆς μεγάλης καὶ θεοσώστου πόλεως Μοσχοβίας, χειροτονεῖσθαι δηλαδὴ μητροπολίτην Κιόβου ἐν αὐτῇ ἡνίκα παρεμπέσῃ χρεία παρὰ τοῦ μακαριωτάτου π(ατ)ριάρχου Μοσχοβίας». В църковнославянския превод, първо, думите си разменят местата (се есть хиротонисатися – χειροτονεῖσθαι δηλαδὴ); второ, думата δηλαδὴ е преведена в смисъл на тъждественост (то есть).

От църковнославянския текст излиза, че терминът «подлежащая» («подвластна») на Московския Патриаршески престол означава получаване на хиротония от Московския Патриарх. Но в гръцкия документ смисълът е по-друг. Митрополията отсега нататък, от момента на издаването на грамотата е «подвластна» на Московския Патриарх, и от това следва, че в бъдеще, след като катедрата се освободи, митрополитите ще трябва да бъдат ръкополагани в Москва от Патриарха и да получават от него посветителни грамоти. Думата δηλαδὴ в съвременния новогръцки означава «тоест, именно». В старогръцкия език обаче δηλαδὴ има по-широко значение – «съвършено ясно, очевидно, разбира се, несъмнено, безусловно»[21]. В този смисъл δηλαδή употребява например Зонара в своите схолии: «ако под претекст за благочестие изгони жена си, докле, разбира се, не бъде убеден да я приеме пак (ἕως ἄν δηλαδή πεισθῇ προσλαβέσθαι αὐτήν)»; «…дават на Константинополския епископ правото да назначи управител по собствено усмотрение, тоест със своя власт, разбира се, в подвластните му църкви (ἐν ταῖς ὑποκειμέναις αὐτῷ δηλαδή ἐκκλησίαις)» (тълкувание към 11 правило на VII Вселенски Cъбор)[22]. Валсамон използва думата δηλαδή в смисъл на пояснение, уточнение – «всеки клирик, ръкоположен на друго място, трябва да носи със себе си две грамоти от ръкоположилия го, сиреч представителна и уволнителна (διττάς γραφάς ἐπιφέρεσθαι τοῦ χειροτονήσαντος αὐτόν, συστατικὴν δηλαδή, καὶ ἀπολυτικήν), та да може да използва първата като доказателство за принадлежащата му по негови думи степен, а втората – за да се причисли безпрепятствено към клира на другата църква» (тълкувание към 17 правило на VI Вселенски Събор)[23]. Етимологически думата δηλαδή произлиза от думата δῆλος (ясен, явен, очевиден) + δή (именно; и тъй). Следователно, точният превод на фразата «…ἵνα ἡ ἁγιωτάτη ἐπαρχία Κιόβου εἴη ὑποκειμένη ὑπὸ τοῦ ἁγιωτάτου πατριαρχικοῦ θρόνου τῆς μεγάλης καὶ θεοσώστου πόλεως Μοσχοβίας, χειροτονεῖσθαι δηλαδὴ μητροπολίτην Κιόβου ἐν αὐτῇ,..» трябва да звучи тъй: «…светейшата епархия Киевска да бъде подвластна на светейшия Патриаршески престол на великия и богоспасяван град Москва, и затова (следователно, разбира се) Киевският митрополит да се ръкополага в нея». Съвсем уместна тук ще бъде и употребата на израза «тоест, именно», но само на своето си място, отговарящо на гръцкия оригинал на текста. Важно е да се разбира, че «ръкополагането в Москва» е очевидно логическо следствие на понятието «подвластна», но не тъждествено на нея понятие. Следователно, тезата, че в грамотата е предвидено само предаване на «правото за ръкополагане», е основана върху неточност в превода. На един руски изследовател е простимо да не забележи смисловия нюанс в гръцкия текст. Но когато в официален документ на Константинополската Патриаршия безапелационно се твърди: “Подчинението на Киевската митрополия на Московския Патриарх по същество означава само разрешение да ръкополага митрополита на Киев”[24], то неволно се появява мисълта за съзнателна манипулация с текста за да бъде въведен читателят в заблуждение. 

IV 

В синодалните грамоти за назначаването на Киевския митрополит се нарежда той да споменава Московския Патриарх като свой «старейшина» и «предстоятел» (γινώσκειν ἐκεῖνον γέροντα καὶ προεστῶτα αὐτοῦ). В грамотата «За реда на назначаване на Киевския митрополит» (втората грамота, приета от Синода през 1686 г.) се казва, че «покорност (ἡ ὑποταγὴ – подчинение, послушание) тази митрополия Киевска трябва да оказва на светейшия Московски Патриаршески престол».

В.Г.Ченцова, влизаща в групата учени, чиито изследвания бяха използвани от Константинополската Патриаршия за обосноваване на действията ѝ в Украйна, твърди, че Константинополският Патриарх и след 1696 г. е «оставал каноничен Патриарх за киевските владици»[25]. Заедно с това тя споменава в статията си синодалната грамота на Патриарх Яков (февруари 1687 г.), потвърждаваща каноничната юрисдикция на Йерусалимския Патриарх над архиепископа на Синай. В този документ се казва: «Той трябва да смята себе си за архиепископ на Синай планина, подчинен на Патриаршеския Йерусалимски престол (ὑποκείμενον τῷ πατριαρχικῷ Θρόνῳ τῶν Ἱεροσολύμων), да се зове «боголюбезнейший», да споменава каноничното име на Йерусалимския Патриарх (μνημονεύειν τε τοῦ κανονικοῦ ὀνόματος τοῦ τῶν Ἱεροσολύμων πατριάρχου) като ръкоположен от него и подвластен на него, да оказва на този свой Патриарх и старейшина (τῷ πατριάρχῃ καὶ γέροντι αὐτοῦ) полагаемото подчинение и благопослушание (ὑποταγὴν καὶ εὐπείθειαν) и да спазва нерушимо преимуществата на този Патриаршески престол, както е редно»[26]. Каноничното отношение на Синайския архиепископ към Йерусалимския Патриарх се описва със същите термини като отношението на Киевския митрополит към Московския Патриарх. Терминът γέρων се употребява в “Отговорите на четиримата вселенски Патриарси”, пратени на цар Алексей Михайлович през 1663 г.: “Митрополитът или Патриархът се зове старейшина (γέρων) на онези (т.е. на епархийските епископи, приели от него ръкоположение) поради хиротонията им, получена от него… Поради хиротонията им и поради неговия чин той е баща за епископите, посветени от него, а поради общото им архиерейско достойнство и духовен сан те са братя и архиереи”[27]. Този отговор се свежда по смисъл към мисълта за това, че Патриарх Никон заема началническо положение сред руските епископи по силата на правото му да ги ръкополага, и все пак съборът на епископите може да го съди.

Думата προεστῶς в широк смисъл означава «старейшина, старей» (например на село), «началник». Но в каноните προεστῶς се използва също и спрямо епископите със значение «предстоятел» на Поместна Църква или епархия. Със значение «глава на Поместна Църква» προεστῶς се използва в 1 правило на Антиохийския Събор («Ако ли пък някой от предстоятелите на църквата (τῶν προεστώτων τῆς ἐκκλησίας), епископ, или презвитер, или дякон, подир настоящето определение дръзне да се отдели… за развращаване на човеците и за смущение на църквите»)[28]. 8 правило на III Вселенски Събор определя, че «предстоятелите на Кипър (τήν Κύπρον προεστῶτες)» имат властта да посвещават епископи самостоятелно, без санкцията на Антиохийския Патриарх[29]. Правило 19 на Трулския Събор гласи: «Предстоятелите на църквите (τῶν ἐκκλησιῶν προεστῶτας) трябва всеки ден и най-вече в неделните дни да учат целия клир и народ на словата на благочестието»[30]; правило 16 на Константинополския Двукратен Събор – «никак да не се назначава епископ в църква, чийто предстоятел е още жив (ἐν τῇ ἐκκλησίᾳ, ἧς ἔτι ὁ προεστὼς ζῇ)»[31]. Ето защо не съответства на действителността твърдението на д-р К. Ветошников, че «в актовете липсва думата «предстоятел», използваният термин не може да бъде преведен в смисъла «предстоятел на Поместна Църква»[32].

V

През XII в. Валсамон не вижда съществен правен проблем в промяната на юрисдикционните граници на митрополиите и епархиите. В коментара си към 2 правило на II Вселенски Събор той пише: «Присъединяването с цел по-добро управление към едни църкви на други, намиращи се «под властта на народите» (ὑπό ἐθνῶν) (т. е. извън границите на Византийската държава), с това правило, както е и редно, се позволява»[33]. През XVII в. Константинополската Църква гледа на тези неща по друг начин. Смяната на юрисдикцията може да засегне древните привилегии на Църквите, които трябва да остават нерушими. С благоговейно отношение към древните права и привилегии са пропити документите, свързани както с прехвърлянето на Киевската митрополия, така и с уреждането на синайския проблем – две неща, случили се по едно и също време.

«Длъжни сме да опазваме неизменни старинните законоположения на светите защитници на Църквата, да пречим с всички сили на посягащия срещу тях и да не бъдем негови съучастници от човекоугодничество; и не можем да гледаме спокойно нарушенията на църковните устави, апостолските и съборните предания и светите им правила»[34]. Осъждайки претенциите на Синайския архиепископ за автокефалия, Константинополският Патриарх и неговият Синод целят потвърждаването и защитата на каноничните предимства на Патриаршеския Йерусалимски престол, а също и древните права на самия Синайски манастир.

Патриарх Дионисий в писмото си до руските царе посочва, че промяната на териториалните граници на патриаршиите противоречи на древните порядки на Църквата. Затова прехвърлянето на юрисдикцията над Киев е допустима «по икономия», и, за да се спазят видимо привилегиите, Синодът определя: «Само за да се запази честта на Вселенския престол и да не бъде той пренебрегван и лишаван от своите привилегии, повелихме щото в тази митрополия да се възпява първо патриаршеското име на Вселенския Патриарх, а подир туй правилното (т.е. каноничното) име на Московския Патриарх от митрополита, който бъде по това време, на светите литургии; едното, понеже той получава хиротонията си от Московския Патриарх и трябва според правилата да го споменава, а другото – заради спомена за древните привилегии на Вселенския престол»[35]. Според каноните епископът е длъжен да споменава «каноничното име» на онзи Патриарх или предстоятел, на чиято юрисдикция е подчинен самият той и неговата епархия («Затуй ако някой презвитер, или епископ, или митрополит дръзне да прекъсне общението си със своя Патриарх, и не споменава името му според определения и установен чин в Божественото тайнодействие, но, преди да има съборно решение за него и безусловно негово осъждане, направи разкол: на такъв светият Събор е определил да бъде напълно чужд на всяко свещенство, стига само да бъде изобличен за това беззаконие» (15 правило на Константинополския Двукратен Събор). Но епископът и неговата епархия не могат да бъдат едновременно подчинени на двама предстоятели на Поместни Църкви. Ето защо в текста на грамотата е посочено, че споменаването на Московския Патриарх е «правилно» , т. е. канонично, и че именно то означава реално юрисдикционно подчинение. Изразът «хиротонии ради» тук трябва да се разбира като основание за юрисдикционно подчинение и по никакъв друг начин[36]. Знае се, че епископът може да бъде избран от Патриаршеския Синод, но ръкоположен от някакви архиереи по назначение, без участието на Патриарха. В такъв случай епископът е «подлежащ» на своя Патриарх и споменава по време на литургията името на Патриарха, а не на архиерея, който е бил предстоятел по време на извършването на неговата хиротония. Очевидно е, че споменаването на Константинополския Патриарх е наредено тук като спомен за неговите исторически «привилегии». Дали това е някакво «нововъведение» или е основано върху някакви вече съществували прецеденти, доколко то съответства на литургичната традиция и тъй нататък, е отделен въпрос, който трябва да бъде разгледан от литургичната наука. Но да се твърди, че изискването за споменаване на името на Константинополския Патриарх по време на литургията заедно с името на Московския Патриарх означава, че първият има актуална канонична власт над Киев, е фундаментално погрешно. Също толкова погрешно е да се прави аналогия между практиката на споменаване на името на Константинополския Патриарх в гръцките митрополии на «Новите земи» и тази разпоредба в грамотата на Патриарх Дионисий[37]. Както се знае, Константинополският Патриарх има правото да предлага и да утвърждава списъците с кандидати за вакантните катедри в «Новите земи», а също и да изисква ежегоден отчет от митрополитите им, запазва духовното си влияние, каноничната и съдебната юрисдикция над тези митрополии и се ползва активно от тези права на практика[38]. Ето защо каноничен предстоятел за митрополиите на «Новите земи» е Константинополският Патриарх. В административно и финансово отношение митрополиите на «Новите земи» се подчиняват на Синода на Еладската Църква и на гръцката държава като «епитропи» («наместници»). И именно Еладската Църква е настояла върху това – споменаването на нейния Синод по време на богослуженията в митрополиите на «Новите земи» да бъде включено като една от точките на съвместната спогодба от 1928 г. между Константинополската и Еладската Църкви.

VI

Следва също така да обърнем внимание на аргумента, изказан от водещия консултант на Константинополската Патриаршия «по украинския въпрос» д-р К. Ветошников в полемиката му със свещ. Михаил Желтов. Опирайки се върху фразата «и подающу со смотрением ему сицевую волю (καὶ διδόντος οἰκονομικῶς ἐκείνῳ τὴν τοιαύτην ἄδειαν)», г-н Ветошников твърди, че «думата ἄδεια, използвана в запазилите се на гръцки език документи, въпреки всички опити на представителите на Руската Църква да я интерпретират по друг начин, не оставя никакви съмнения за своето значение в този пакет от патриаршески и синодални актове и може да се разбира само като «разрешение» или «позволение». Разбира се, тази дума… има и други значения, но нейната употреба в гръцките църковни административни актове не може да се тълкува по друг начин». От това той прави извода, че по отношение на Киевската митрополия това разрешение «е било дадено за множество избирания и ръкоположения или прехвърляне на митрополити», което «не изключва възможността за оттегляне на този документ, както се е случвало редовно с документи, използващи тази формулировка» [39].

В синодалната грамота на Патриарх Дионисий думата ἄδεια се използва три пъти, а именно:

1)  споменава се, че руските царе са молели за разрешение в бъдеще Киевският митрополит да бъде посвещаван в Москва;

2)   изборът на митрополита се извършва с увещанието и позволението (προτροπῇ καὶ ἀδείᾳ) на запорожкия хетман;

3)   Патриархът и Синодът «по икономия» предоставят «ἄδεια» за преминаване на юрисдикционните права над Киевската митрополия от Константинополския Патриарх към Московския.

В каноничните документи и коментари думата ἄδεια нерядко се употребява в смисъл на «предоставяне на право», т.е. на пълномощия за извършване на определени действия. Същевременно ἄδεια може да означава и «притежаване на право». В тълкуванието си към 12 правило на Антиохийския Събор Валсамон пише: «Така, четвъртото правило на Сердикийския Събор определя, че осъденият има право (ἐπ᾽ἀδείας) да обжалва два пъти присъдата»[40]. В тълкуванието си към 18 правило на Карфагенския Събор той казва: «Царят не подлежи нито на закони, нито на правила, и точно затова има право (ἐπ᾽ἀδείας) да въздигне епископията до митрополия, отчуждавайки я от нейната митрополия, както и да разделя областите на архиереите и отново да назначава епископи и митрополити, и да определя, щото епископите неосъдително да свещенодействат в чуждите области без знанието на местните епископи и да действат с някои други свои архиерейски права»[41]. В синодалната грамота на Константинополския Патриарх св. Нил (Керамевс) (1380/82 г.) се казва, че «никой няма право (οὐδέν ἔχη τις ἄδειαν ἀφελεῖν) да отнема на вдовстващата църква онова, което ѝ принадлежи, но нейните права (δικαίων) приема и управлението ѝ поема посветеният за нея митрополит»[42]. От посочените примери следва, че църковнославянският превод на фразата от грамотата на Патриарха Дионисия «καὶ διδόντος οἰκονομικῶς ἐκείνῳ τὴν τοιαύτην ἄδειαν – и подающу со смотрением ему сицевую волю (т. е. право)» е също напълно верен.

От гледна точка на елементарната логика е очевидно, че прехвърлянето на някакви права е възможно само при доброволно съгласие на онзи, комуто тези права първоначално принадлежат – т.е. на Константинополския Патриарх. Но след това прехвърляне юрисдикционните права принадлежат вече на Московския Патриарх, и той е «в правото си» (ἐπ᾽ἀδείας) да ги осъществява за в бъдеще.

Обективно погледнато, синодалните актове от 1686 г. не съдържат никакви времеви ограничения на тяхното действие и никакви условия за евентуалната им отмяна. При все това г-н Ветошников смята, че в актовете няма нито една фраза, която да посочва тяхната «вечност». «В случай на приемане на някакво окончателно и «вечно» решение, патриаршеските актове посочват недвусмислено този факт и често пъти това се прави неведнъж и в различни форми. Но дори и въпреки тяхната «вечност», много актове или са били впоследствие отменени, или техните постановления се променят от по-късни актове»[43]. Ако смятаме, че тази мисъл отразява официалната юридическа практика на Константинополската Патриаршия, а не личното мнение на г-н Ветошников, то всеки един патриаршески или синодален акт, издаден от Вселенската Патриаршия, независимо от неговото съдържание може във всеки един момент да бъде провъзгласен за изгубил сила. В такъв случай дискусията по въпроса: «неотменни» ли са актовете за прехвърлянето на Киевската митрополия или само временни, е по начало лишена от смисъл. Ето защо аргументите в полза на неразривността на каноничната връзка между Московската Патриаршия и Украинската Православна Църква следва да се търсят в други исторически събития и документи, а не в патриаршеските актове от 1686 г. 

VII 

Отците на Халкидонския Събор постановили в 28 правило, че градът, който е почетен с присъствието на императора и сената и се радва на еднакъв политически статут със «Стария Рим», трябва и в църковно отношение да има равни привилегии и да стои на второ място след него. «По този начин привилегиите на Константинополската Църква били основани върху принципа на паралелизма между държавната и църковната организация на християнската ойкумена, а властта на Патриарха произтичала от положението му на столичен епископ»[44]. По същата причина и Москва била въздигната в ранг на Патриаршески престол – «защото само един е днес великият православен цар на земята и недостойно би било да не се изпълни волята му».[45] Църковната власт на Московския Патриарх обхващала същите предели, над които пребъдвало самодържавието на московския цар. Между другото, в синодалната грамота за учредяване на патриаршество в Москва няма конкретни обозначения на териториалните граници на Московската Патриаршия, подобни на онези, които се съдържат в 6 правило на I Вселенски Събор и 28 правило на IV Вселенски Събор за източните Патриаршии. През 1686 г. в резултат на руско-полския договор, наречен Вечен мир, Киев и Източна Украйна влизат в състава на Московското царство, което се присъединява към военния съюз срещу Турция – Свещената Лига. Освен това, в рамките на мирния договор Русия поема задължението да защитава православното население на Западна Украйна. При тези политически обстоятелства преминаването на Киевската митрополия под юрисдикцията на Москва е предопределено от обективни фактори. И въпреки това през 1686 г. московските царе показват уважение и почит към Константинополската Църква: те измолват благословение за преподчиняването на Киевската митрополия и прошка за самоволното посвещаване на митрополит Гедеон. Затова никакви справедливи основания за обвиненията в узурпация на църковната власт над Киев във вреда на правата на Константинопол не може да има.

Решението на Патриаршеския Синод от 2018 г. за денонсация на «каноничната грамота» на Патриарх Дионисий изглежда твърде екстравагантно също и затова, че то е закъсняло почти с 300 години. Условията на договора от 1686 г. между Константинопол, Киев и Москва изгубват всякакъв смисъл още през далечната 1721 г., когато император Петър I издава указ за ликвидиране на патриаршеството и създваване на Свети Правителствен Синод. Същината на този постановление е не просто в замяната на Патриаршията с колегиална форма на църковно управление. Патриаршеската институция предполага диархия, разделение на духовната и гражданската власт в държавата («Свещенството и Империята (sacerdotium et imperium) са двата най-скъпоценни дара, които Бог по Своето човеколюбие е дарил на хората; първото се отнася към божествените неща, а второто управлява и насочва земните дела, като и двете, произхождайки от един източник, украсяват живота на човешкия род»[46]). Но през 1721 г. пълнотата на върховната власт в Руската Църква е предадена непосредствено в ръцете на самодържеца, обявен за «висш съдия»[47] на Светия Синод, а самият Синод става държавно ведомство, «колегия» заедно с другите «колегии», изпълняващи функцията на царски министерства. По този начин както в Руската империя, така и в Църквата се налага монархическият абсолютизъм. Естествено, абсолютизмът изключва съществуването на други центрове на власт освен царското самодържавие. Патриарх Йеремия III и другите източни Патриарси изразяват своето съгласие с учредяването на Светия Правителствен Синод, въпреки че тази форма на църковно управление е чужда на православната канонична традиция и е характерна за протестантските държави. Патриарх Йеремия признава «учредения в Руското свето велико царство Синод» като «свой брат во Христе»[48]. Това съгласие означава на практика не само забрава на титулярните «привилегии» на Константинополската Патриаршия в бившата му митрополия, но и загуба на канонична власт над териториите, освободени впоследствие със силата на руското оръжие от османско робство и включени в състава на Руската империя.

Още на 21 май 1721 г. Светият Синод издава «Изявление за причините, поради което е изоставено споменаването на патриаршеското име в църковните служби», в което се съдържа забрана за споменаване на имената на източните Патриарси във всички руски епархии с изключение на службите, водени от митрополита-«президент» на Синода[49]. През 80-90-те години на XVIII в. императрица Екатерина Велика, а след нея император Павел I провеждат губернска реформа, в резултат на която са установени нови административно-териториални граници на губерниите и генерал-губернаторствата. Границите на църковните епархии са приведени в съответствие с границите на губерниите, а самите епархийски архиереи се подчиняват пряко на Синода[50]. Именно тогава de facto е ликвидирана Киевската митрополия, обединявала православните епархии в границите на бившето Велико Княжество Литовско, а след него и в Жеч Посполита. Тук отново трябва да напомним, че в течение на XVI-XVIII в. Константинополските Патриарси в писмата си до руските царе ги наричат «василевси» и «автократори». Във Византия императорите са имали правото да променят границите и статута на църковните епархии и са се ползвали активно от това право. Един от христоматийните примери е изземането на Северна Илирия от юрисдикцията на Папата и предаването ѝ под властта на Константинополския Патриарх по указ на императора иконоборец Лъв Исавър, който си отмъщава по този начин на Папата заради неговото противодействие на иконоборската ерес. В синодалната грамота на Патриарх Йеремия (1575) за статута на Синайския манастир се казва: «Понеже 17 правило на светия Вселенски Четвърти Събор освен всичко друго казва, че «разпределението на църковните енории и работи трябва да следва царските устави… защото царят има власт да прави разпореждания за църковните предели, да отнема предимствата на някои от тях, да възвежда епископиите в ранг митрополия, да избира игумени и да извършва някои други подобни (действия)»[51]. През 1663 г. Константинополският Патриарх Дионисий III заедно със своите събратя – източните Патриарси пише до Москва: «Никой няма право да се противи на царската повеля (ἐπίταγμα), ако ще и да е църковен предстоятел или Патриарх, или друг някакъв чин. Поради туй онзи, който не се подчинява на царската заповед или писание, се наказва като законопрестъпник»[52]. Патриарсите наричат царя «наместник или съдия (Ἔκδικος) Божи».[53] Защо тогава сегашният Константинополски Патриарх Вартоломей отрича законността на императорските постановления, след като неговите предшественици са признавали на «василевсите» право да променят «пределите» и «предимствата» на епархиите, а руския император наричали «Благочестивейший и Тишайший Самодържец, Светий Цар на цяла Московия, Малка и Бяла Русия, и Притежател на вси Северни, Източни, Западни и много други земи»[54]?

Днешната Украинска Православна Църква, оглавявана от Блаженейшия митрополит Онуфрий, е каноничната Православна Църква в Република Украйна – държава, която се е образувала и придобила съвременните си граници през XX в. В синодалните документи от 1686 г. се говори за бившата Киевска митрополия – Поместната Църква на Полско-Литовската държава. Тази църковно-административна структура е престанала да съществува през XVIII в. Ето защо документите от 1686 г. изобщо не могат да се смятат за «уставни» документи на днешната Украинска Православна Църква. Нейното канонично устройство и живот се определят от Определението на Архиерейския Събор на Руската Православна Църква от 1990 г. «За Украинската Православна Църква», Грамотата на Светейшия Патриарх на Москва и цяла Русия Алексий II от 1990 г., X глава на Устава на Руската Православна Църква, а също и от Устава на Украинската Православна Църква. В изявлението на Светия Синод на Константинополската Патриаршия от 11 октомври 2018 г. не се казва нито дума за отмяната на тези действащи документи, утвърдени от Архиерейските Събори на Руската Православна Църква, чиято канонична законност е признавана преди 2018 г. от всички Поместни Православни Църкви, включително и от самата Константинополска Патриаршия. А «денонсацията» на синодални грамоти с повече от три века давност не може да лиши автоматически от правна сила съвременните уставни документи на Украинската Православна Църква. В светлината на гореизложеното начинът, по който Константинополската Патриаршия интерпретира историческите събития и актове от 1686 г., а също и всички негови действия по тяхната «денонсация» не само че нямат легитимна сила, но са и лишени от логика и здрав смисъл.

Протодякон Константин Маркович
кандидат по богословие,
преподавател в Санкт-Петербургската духовна академия,
член на Междусъборното присъствие
 на Руската Православна Църква





[1]https://www.pomisna.info/uk/vsi-novyny/slovo-jogo-bozhestvennoyi-vsesvyatosti-vselenskogo-patriarha-kir-kir-varfolomiya-na-doksologiyi-pid-chas-jogo-vizytu-do-kyyeva/

[2] https://www.pomisna.info/uk/vsi-novyny/promova-jogo-bozhestvennoyi-vsesvyatosti-vladyky-varfolomiya-pid-chas-sobornoyi-sluzhby-predstoyateliv-u-kyyevi/

[3] Tsetsis G., grand protopresbyter. “Invasions” and “Canonical Territories” Questions and Comments in the Aftermath of the Ukrainian Autocephaly. https://fosfanariou.gr/index.php/2021/09/28/invasions-and-canonical-territories-questions-and-comments-in-the-aftermath-of-the-ukrainian-autocephaly/?fbclid=IwAR2y9_Gc8i77Fhd0Obv40gPLtOouMLR4KHxlkVVFi-pXqIyziBL3ZltR558

[4] Никифор, митрополит Киккский и Тиллирийский. Современный украинский вопрос и его разрешение согласно божественным и священным канонам. М. 2021. С. 32.

[5] Вж. статията: Михеев С. Ф., Остапенко С. Н. Происхождение современной позиции Константинопольского Патриархата по интерпретации документов 1686 г. о переподчинении Киевской митрополии. Церковь и Время, Июль-Сентябрь 2019. Сс. 161-236.

[6] The Ecumenical Patriarchate and the Church of Ukraine: The Documents Speak. September 2018. Pp. 9-11.

https://www.goarch.org/documents/32058/4830467/The+Ecumenical+Throne+and+the+Church+of+Ukraine+%28ENGLISH%29.pdf/8c509846-38e4-4610-a54e-30121eec77ef

[7] Пак там. Р. 12.

[8] Кирил (Катерелос), митр. Кринийски. Коментар към интервюто на Волоколамския митрополит Иларион пред църковната новинарска агенция Romfea на 26 януари 2021. https://www.romfea.gr/images/article-images/2021/02/romfea/Epistoli_gia_ROMFEA.pdf

[9] Грамота митрополита Белгородского Авраамия Патриарху Московскому Иоакиму с приложением копий статей с протестом киевского духовенства против перехода Киевской митрополии под власть Патриарха Московского, ст. 4 // Воссоединение Киевской митрополии с Русской Православной Церковью. 1676-1686 гг. Исследования и документы. М., 2019. С. 479.

[10] Грамота гетмана Ивана Самойловича Царям Ивану V и Петру I Алексеевичам об избрании епископа Луцкого Гедеона (Святополк-Четвертинского) на Киевскую митрополию // Воссоединение Киевской митрополии. С. 467.

[11] Грамота Патриарха Константинопольского Дионисия IV Царям Ивану V и Петру I Алексеевичам c сообщением о передаче Киевской митрополии под власть Патриарха Московского // Воссоединение Киевской митрополии. С. 716.

[12] Лурье В. М. Русское православие между Киевом и Москвой. Очерк истории русской православной традиции между XV и XX веками. М. 2010. С. 208.

[13] Пак там. С. 223.

[14]The Ecumenical Patriarchate and The Church of Ukraine: The Documents speak. September 2018. P. 9.

[15] Пак там. Р. 7.

[16] Ченцова В. Г. Синодальное решение 1686 г. о Киевской митрополии. http://www.drevnyaya.ru/vyp/2017_2/part_9.pdf

[17] Γ.Α. Ράλλη καὶ Μ. Ποτλῆ, Σύνταγμα τῶν θείων καὶ ἱερῶν κανόνων τῶν τε ἁγίων καὶ πανευφήμων Ἀποστόλων, καὶ τῶν ἱερῶν καὶ οἰκουμενικῶν καὶ τοπικῶν Συνόδων, καὶ τῶν κατά μέρος ἁγίων Πατέρων. Ἀθήνῃσιν. Т. 2 1852, 594.

https://play.google.com/books/reader?id=jtk_AAAAcAAJ&pg=GBS.PP4&hl=ru

[18] Σύνταγμα: Т. 2. 47.

[19] Σύνταγμα: Т. 3. 464.

[20] Σύνταγμα: Т. 2. 172.

[21] Дворецкий И. Х. Древнегреческо-русский словарь. Т. 1. М. 1958, с. 357.

[22] Σύνταγμα: Т. 2. 579

[23] Σύνταγμα: Т. 2. 343.

[24] The Ecumenical Patriarchate and The Church of Ukraine. Р. 9.

[25] Ченцова В. Г. Синодальное решение 1686 г. о Киевской митрополии. С. 98. http://www.drevnyaya.ru/vyp/2017_2/part_9.pdf

[26] Гръцкият текст: Δελικανής, Καλλίνικος, ἀρχιμ. Τὰ ἐν τοῖς κώδιξι τοῦ Πατριαρχικοῦ Ἀρχειοφυλακείου σωζόμενα ἐπίσημα ἐκκλησιαστικά ἔγγραφα. Ἐν Κωνσταντινουπόλει, 1904. 399-405.

https://anemi.lib.uoc.gr/php/pdf_pager.php?rec=/metadata/9/7/c/metadata-240-0000073.tkl&do=143869_02.pdf&pageno=1&width=430&height=620&pagestart=1&maxpage=730&lang=en

Руски превод: Материалы для истории архиепископии Синайской Горы. Православный палестинский сборник, 58. http://www.vostlit.info/Texts/Dokumenty/Byzanz/XVI/1580-1600/Mat_arch_Sin_gory/4_11.htm

[27] Ответы четырех Вселенских Патриархов на 25 вопросов о Царской власти беспредельной а патриаршей ограниченной, учиненные по поводу суда над Российским Патриархом Никоном // Собрание государственных грамот и договоров, хранящихся в государственной коллегии иностранных дел. Часть 4. М. 1826, с. 112.

[28] Σύνταγμα: Т. 3. 323.

[29] Σύνταγμα: Т. 2. 203.

[30] Σύνταγμα: Т. 2. 346.

[31] Σύνταγμα: Т. 2. 694.

[32] Ветошников К. Ответ на аргументы представителей РПЦ о «полной передаче» Москве юрисдикции над Киевской митрополией в 1686 г. Гл. 7.

https://cerkvarium.org/ru/publikatsii/analitika/dokumenty-1686-g

[33] Σύνταγμα: Т. 2. 172.

[34] Съборно постановление, издадено по времето на Константинополския Патриарх Калиник II, потвърждаващо правата на Йерусалимския Патриарх върху Синай. 1688. http://www.vostlit.info/Texts/Dokumenty/Byzanz/XVI/1580-1600/Mat_arch_Sin_gory/4_15.htm

[35] Грамота Патриарха Константинопольского Дионисия IV Царям Ивану V и Петру I Алексеевичам // Воссоединение Киевской митрополии. С. 716.

[36] Срв.: «Боголюбезният архиепископ на Синайската планина кир Йоаникий… трябва да признава Патриарха (Йерусалимски) за началник на своето архиерейство, да споменава задължително неговото канонично име, както повеляват божествените правила, и при него да се съди и да изпраща своите жалби. Понеже всеки, отгдето е получил хиротонията си, там трябва и да се съди». Вж.: Патриарх Доситей Йерусалимски. Грамота за епископа на Синайската планина. https://drevlit.ru/docs/vizantia/XVI/1580-1600/Mat_arch_Sin_gory/4_18.php

[37] Ветошников, К. Ответ на аргументы представителей РПЦ о «полной передаче» Москве юрисдикции над Киевской митрополией в 1686 г. Гл. 7.

https://cerkvarium.org/ru/publikatsii/analitika/dokumenty-1686-g

[38] «Константинополската Патриаршия поддържа своята канонична и духовна юрисдикция и права над тези земи, както е според особения църковен договор с Църквата на Гърция, признат и от гръцката държава». Вж.: Anagnostopoulos Nikodemos. The Development of the Ecclesiology and the Political Theology of the Ecumenical Patriarchate of Constantinople and the Autocephalous Greek Orthodox Church in Response to Muslim Christian Relations in the Contemporary Context of Modern Greece and Turkey until 2014. Heythrop College, University of London. 2015. Р. 133 и сл. https://core.ac.uk/download/pdf/42637029.pdf

[39] Ветошников К. Пак там. https://cerkvarium.org/ru/publikatsii/analitika/dokumenty-1686-g

[40] Σύνταγμα: Т. 3. 150.

[41] Σύνταγμα: Т. 3. 349.

[42] Laurent V. Les droits de l'empereur en matiere ecclesiastique // Revue des études byzantines, tome 13, 1955. p. 15.  

[43] Ветошников К. Пак там.

[44] Мейендорф Иоанн, прот. Византия и Московская Русь. Париж. YMCA Press. 1990. c. 136-137.

[45] Грамота за учредяването на Московската Патриаршия. 1590 г. https://doc.histrf.ru/10-16/gramota-ob-utverzhdenii-moskovskogo-patriarkhata/

[46] Юстиниан. Новела VI, Въведение. https://droitromain.univ-grenoble-alpes.fr/Anglica/N6_Scott.htm

[47] Присяга членов Духовные Коллегии // Полное собрание постановлений и распоряжений по ведомству Православного вероисповедания Российской Империи. Т. 1, СПб. 1879, С. 2.

[48] Царская и патриаршие грамоты о учреждении Святейшего Синода: с изложением православного исповедания Восточно-Кафолической Церкви. М. 1848. С. 5.

[49] Полное собрание постановлений и распоряжений по ведомству Православного вероисповедания Российской Империи. Сс. 143-147.

[50] Вж. указа на императрица Екатерина II от 21 март 1785 г.: «О подчинении церквей и монастырей, находящихся в Киевском наместничестве, митрополиту Киевскому, в Черниговской губернии — епископу Черниговскому; о переводе епископа Переяславского в Новгород-Северский и именовании его Новгород-Северским и Глуховским» // Полное собрание законов Российской Империи. СПб., 1830, Т. 22, с. 329-330; указа на император Павел I: «О причислении Новгородско-Северской епархии к Черниговской» от 1 септември 1797 г. // Полное собрание законов… Т. 24, с. 722.

Вж. също: Титов Ф. И. прот. Киевская митрополия-епархия в XVII-XVIII вв. Киев. 1905. Сс. 50-69.

http://books.e-heritage.ru/book/10078510

[51] Съборна грамота на Константинополския Патриарх Йеремия, 1575 г. Руски превод вж.: https://drevlit.ru/docs/vizantia/XVI/1580-1600/Mat_arch_Sin_gory/4_2.php. Срв. с бел. 40.

[52] Ответы четырех Вселенских Патриархов на 25 вопросов о Царской власти беспредельной а патриаршей ограниченной, учиненные по поводу суда над Российским Патриархом Никоном // Собрание государственных грамот и договоров, хранящихся в государственной коллегии иностранных дел. Часть 4. М. 1826, с. 92-93.

[53] Пак там. С. 87.

[54] Царская и патриаршие грамоты о учреждении Святейшего Синода: с изложением православного исповедания Восточно-Кафолической Церкви. М. 1848. Пак там.

 

Споделяне:
Поздравление на Предстоятеля на Румънската Православна Църква по случай 75-годишнината на Светейшия Патриарх Кирил

26.11.2021

Поздравление на Предстоятеля на Антиохийската Православна Църква по случай 75-годишнината на Светейшия Патриарх Кирил

25.11.2021

Съболезнования на Светейшия Патриарх Кирил във връзка с гибелта на хора след пожар в дом за възрастни в българския град Варна

24.11.2021

Поздравление на Светейшия Патриарх Кирил до Румен Радев по повод преизбирането му на поста Президент на България

24.11.2021

Поздравление на Блажения Йерусалимски Патриарх Теофил III до Предстоятеля на Руската Православна Църква по повод 75-годишнината от рождението му

24.11.2021

Съболезнования от Патриарх Кирил във връзка с гибелта на хора при автокатастрофа в Западна България

23.11.2021

Предстоятелят на Сръбската Православна Църква поздрави Светейшия Патриарх Кирил със 75-годишнината

20.11.2021

Поздравление на Предстоятеля на Българската Православна Църква до Светейшия Патриарх Кирил по случай 75-годишнината от рождението му

20.11.2021

Патриарх Кирил: Патриарх Вартоломей смята себе си не за пръв сред равни, а пръв над всички останали

20.11.2021

Президентът на Русия В. В. Путин награди Светейшия Патриарх Кирил с орден „Свети апостол Андрей Първозвани“

20.11.2021

Поздравления по случай 75-годишнината на Патриарх Кирил изпратиха лидери и представители на чуждестранни протестантски църкви и организации

20.11.2021

Предстоятелят на Православната Църква на Чешките земи и Словакия поздрави Светейшия Патриарх Кирил със 75-годишнината от рождението му

20.11.2021

Поздравление на Предстоятеля на Полската Православна Църква до Светейшия Патриарх Кирил по повод неговата 75-годишнина

20.11.2021

Поздравление на членовете на Светия Синод на Руската Православна Църква до Светейшия Патриарх Кирил по случай 75-годишнината му

20.11.2021

Отговори на Светейшия Патриарх Кирил на въпросите на сп. «Forbes France»

26.10.2021

Митрополит Иларион: за първи път на международната арена е признато нарушаването на правата на вярващите от Украинската Православна Църква

21.11.2021

Митрополит Иларион нарече „необосновани“ заявленията на САЩ за „нарушения на религиозните свободи“ в Русия

21.11.2021

Митрополит Иларион: глобалната миграционна криза е провокирана от намесата на западните държави в Близкия Изток

20.11.2021

В навечерието на 75-годишнината на Предстоятеля на Руската Православна Църква излезе от печат юбилейното издание на книгата „Патриарх Кирил. Биография“

18.11.2021

Председателят на ОВЦС посети Постоянното представителство на Русия в ООН в Ню Йорк

17.11.2021

Митрополит Иларион приветства решението на Комитета на ООН по правата на човека относно гоненията срещу Украинската Православна Църква

16.11.2021

Митрополит Иларион: под вид на лекуване на разкола Патриарх Вартоломей го легализира

15.11.2021

Митрополит Иларион: Патриарх Вартоломей създаде разкол на каноничната територия на Руската Църква

15.11.2021

В Свето-Владимирската духовна семинария на Православната Църква в Америка е създадена Фондация, носеща името на Светейшия Патриарх Московски и на цяла Русия Кирил

12.11.2021

Председателят на ОВЦС изнесе доклад на откриването на богословската конференция в духовната семинария «Свети Владимир» на Православната Църква в Америка

12.11.2021

Започна работното пътуване на Волоколамския митрополит Иларион в САЩ

11.11.2021

Митрополит Иларион: претенциите на Константинопол донесоха горчиви плодове на разкол в световното Православие

11.11.2021

Председателят на ОВЦС се срещна със секретаря на Светия Престол по отношенията с държавите

09.11.2021

Телевизионният канал «Култура» ще покаже новия документален сериал на митрополит Иларион «Евангелието на Достоевски»

04.11.2021

Митрополит Иларион: В наше време Нобеловата награда за мир често се превръща в средство за политическа манипулация

31.10.2021

Page is available in the following languages
Обратна връзка

Полета отбелязани * са задължителни за попълване

Да се изпрати обръщение
Рус Укр Eng Deu Ελλ Fra Ita Бълг ქარ Срп Rom عرب